През нощта бе паднал първият сняг и сега тънката снежна покривка се топеше под лъчите на обедното слънце в този необичайно мек зимен ден.
По пътя си Джон зърна само няколко диви животни. Единствено дирите в снега подсказваха, че дивечът е излязъл да търси оскъдната през този сезон храна. Рядко по клоните на дърветата се мяркаха тъмни изсъхнали плодове, а от снега тук-там се подаваха ниски храсти. Джон остави поляните зад себе си и пое през гората към Ейвън. На брега спря за миг, за да се полюбува на идиличната гледка. След това в продължение на половин час язди край реката, докато нежните звуци на някаква мелодия не го накараха да дръпне юздите.
Изабел Монтгомъри бе наблизо. Джон бе толкова сигурен в това, както и че сега седеше на гърба на Немезида.
Известно време той остана напълно неподвижен, заслушан във веселата мелодия, която му напомняше за бълбукащи поточета и чуруликащи птици. След малко песента потече по-плавно и тържествено, подобно на заклинание към мъглата или лунната светлина, но скоро стана толкова тъжна и меланхолична, че накара сърцето на Джон, който след смъртта на съпругата си смяташе себе си за напълно безчувствен, да трепне.
„Не бива да се мотае сама из гората“ — помисли и пришпори коня си.
След един завой на реката, той отново дръпна юздите на Немезида. Изабел Монтгомъри седеше като в транс върху един дънер и със затворени очи свиреше на флейтата си.
На устните на Джон неволно трепна усмивка, докато наблюдаваше очарователното й лице. Тя бе олицетворение на женска красота. Случайният наблюдател никога не би допуснал колко буен нрав се крие зад крехката й външност.
Джон отново се запита как успяваше да направи така, че мелодията на флейтата й да звучи като дует. Сега тази мелодия внезапно секна и той видя момичето да извръща глава и да казва:
— Да, и аз мисля, че той е най-хубавият мъж, когото някога съм виждала. Макар и малко властен, не намираш ли?
„Тя е луда“ — реши Джон. Жалко за подобна красота. Ако успееше да я отучи от навика да разговаря сама със себе си, навярно щеше да успее да й намери съпруг.
Точно в това бе проблемът. Мисълта, че Изабел щеше да се омъжи за някой непознат благородник, несъзнателно го ядосваше. Дори прекалено.
— Кой е привлекателен, но властен? — извика Джон, за да я накара да го забележи.
Изабел трепна и се извърна толкова рязко, че изгуби равновесие и се свлече от дънера. Сложи ръка на гърдите си и зяпна от изненада.
Джон скочи от Немезида и помогна на момичето отново да седне.
— Не бива да плашите така хората — с укор рече Изабел.
— А вие не бива да се мотаете сама из гората — отвърна Джон. Когато младата жена понечи да отвърне нещо, той се усмихна и добави: — Весела Коледа, госпожице Монтгомъри.
Видимо облекчена, Изабел отвърна на усмивката му.
— Весела Коледа, ваша светлост.
— Приятелите ми ме наричат Джон — рече той. — Поне на четири очи.
— Ние приятели ли сме? — попита тя.
— Надявам се.
— Добре тогава, ваша светлост… искам да кажа, Джон.
Хареса му как изговаряше името му.
— А как ви наричат вашите приятели? — попита той.
Изабел го огледа пронизващо и рече:
— Аз нямам приятели.
— Аз съм ви приятел — напомни й Джон.
— Майлс ме нарича Бел — тя сведе поглед.
— Мога ли и аз да ви наричам Бел?
Изабел кимна в знак на съгласие и му направи място да седне до нея.
— Ще се присъедините ли към мен? — покани го тя.
— Вече си мислех, че няма да го направите. — Джон седна толкова близо до нея, че бедрото му докосна нейното. Усетил нежното й ухание на теменужки, той съжали за решението си.
— Не ви ли е студено? — попита, за да скрие смущението си. — Може би трябва да се връщаме в Арден Хол.
— Къде изчезна отново? — промърмори Изабел, докато се оглеждаше наоколо.
— Кой? — попита Джон.
Изабел се престори, че не бе чула въпроса му.
— Искате ли да ви посвиря? — попита тя вместо това.
Джон кимна. През изминалите шест дена държанието на момичето значително се бе променило и сега то изглеждаше почти щастливо от срещата им. Какво ли бе предизвикало тази промяна.
Изабел вдигна флейтата към устните си. Този път мелодията й бе жизнерадостна и възторжена. Когато спря, за да си поеме дъх, Джон попита:
— Как правите така, че мелодията от флейтата ви звучи като дует?
— Това се дължи на акустиката на гората — отвърна тя с многозначителна усмивка.
— По дяволите акустиката на гората.
— Току-що си спечелихте още един черен камък — заяви Изабел.
— Ще се покая — отвърна Джон. — Обяснете ми, как го правите?
— Е, щом настоявате… Моят ангел хранител свири заедно с мен — отвърна тя и му намигна.