— Трябва да останете за чая — изтръгна го от мислите му Делфиния. — Не, имам по-добра идея, останете за вечеря.
— Съжалявам, но ще трябва да отклоня поканата ви — рече Джон с ясното съзнание, че не би могъл да понесе още една вечер с дъщерите на Делфиния. — Дойдох, за да ви поканя за Нова година в Ейвън Парк. Аз и семейството ми ще се радваме да прекарате у нас седмица-две. Очакваме най-добрите лондонски шивачки, тъй като майка ми настоява да бъдат направени всички приготовления за светския сезон.
Лобелия и Рю закрякаха от възторг. Джон обърна поглед към Изабел, която пребледняла стискаше златния си медальон. Запита се какво толкова я безпокоеше в предстоящия светски сезон. Навярно не това, че нямаше да намери кандидати за женитба?
— Ваша светлост, доколкото чувам, сега вие сте настойник на Изабел — намеси се Дьо Жавел.
Джон кимна.
— Тогава официално ви моля за ръката на скъпата Изабел — обяви Дьо Жавел.
— Не — отхвърли молбата му Джон и погледна към Изабел, която лъчезарно му се усмихна. Усмивката й го накара да изпита еуфорията на ученик.
— Бедното момиче е с размътен разсъдък — сниши глас невестулката. — Кой друг, освен мен би поискал ръката й?
— Ако това е вярно — отвърна Джон, оглеждайки с присвити очи неприятния си събеседник, — защо толкова държите да се ожените за нея?
Баронът сви рамене.
— Може би от състрадание.
— Запази състраданието си за онези, които имат нужда от него — тросна му се Изабел. — Не бих се омъжила за теб, дори да беше единственият мъж в Англия.
— Изабел Монтгомъри — изфуча Делфиния. — Незабавно се извини.
— Няма.
— Тогава веднага ще отидеш в стаята си и ще останеш там, докато се разкаеш за неуважението, което прояви към скъпия ми племенник — заплаши Делфиния.
— Ако трябва да бъда честна, предпочитам самотата на стаята си пред компанията на твоя племенник — отвърна Изабел и понечи да излезе.
— Госпожице Монтгомъри, останете при нас — нареди Джон. И доволен, че тя се бе върнала, обясни: — Аз съм неин попечител и отсега нататък Изабел ще следва единствено моите нареждания. Бароне, настоявам да дойдете с мен в Ейвън Парк, където ще изчакаме пристигането на дамите — добави Джон, обръщайки се към невестулката.
— Ще ми бъдат необходими няколко минути, за да събера нещата си — лаконично отвърна Дьо Жавел.
Джон попита Изабел:
— Желаете ли да почакаме заедно в двора? Бих искал да поговорим на четири очи.
Изабел кимна в знак на съгласие. Изглежда, нямаше търпение да избяга от мащехата си.
— Благодаря ви — прошепна тя в коридора. — Но защо го поканихте в Ейвън Парк?
— Нямам му доверие — отвърна Джон, когато излязоха в двора. — А сега ми кажете, защо светският сезон толкова ви плаши?
— Не ме плаши нищо — възрази Изабел. — Просто съм загрижена.
— Защо?
— Никога не съм напускала Арден Хол — призна тя, свеждайки поглед. — Всъщност изобщо не зная какво е в Лондон.
— Семейството ми и аз ще бъдем неотлъчно до вас — увери я Джон. — Или предпочитате годежа с Дьо Жавел?
Изабел го стрелна с прекрасните си теменуженосини очи.
— Това е изнудване, ваша светлост.
— Може би — не отрече Джон. — Струва ми се, че чувам още един черен камък да пада в небесната ми везна.
— Ще се моля за непоправимата ви душа.
Джон се ухили и тъкмо се канеше да отвърне нещо, когато чу вратата да се отваря и в двора се появи Никола дьо Жавел.
Изабел нежно докосна ръката на херцога и му прошепна:
— Благодаря ви, че ме закриляте.
— Скъпа Изабел, аз ви благодаря за това, че ми позволявате да го правя — отвърна Джон и стисна ръката й — Може би на небето все пак има някое местенце за мен.
Изабел го дари с пленителна усмивка, от която Джон усети да му омекват коленете.
— Може би, ваша светлост.
5
„Двадесет и осми декември… Денят на невинните младенци от Витлеем, най-съдбовният ден в годината, през който не бива да се предприемат никакви начинания.“
Изабел стоеше до прозореца на стаята си и наблюдаваше зимния пейзаж. За да овладее смущението си, тя пое с пълни гърди ледения утринен въздух, после затвори покрития със скреж прозорец.
През нощта бе вилняла първата зимна буря, която, за разлика от съпроводените с гръмотевици летни абсолютно безшумно бе затрупала всичко наоколо с преспи.
По клоните на дърветата имаше скреж, а от покривите висяха ледени висулки. Недалеч от прозореца й няколко скорци кълвяха последните плодове на една копривка.
В снега под хранилките за птици, които по нейно желание бяха поставени в парка, личаха дребните следи на нейните пернати приятели.