Изабел обичаше този безметежен сезон. Обичаше дългите самотни вечери, които двете с Жизел прекарваха пред камината в спалнята й в разговори за нейното бъдеще и за тъмния принц, който един ден щеше да дойде, за да я спаси.
Херцог Ейвън бе направил на пух и прах тези мечти. Не след дълго щеше да се появи каретата му, за да я откара заедно с мащехата и сестрите й в Ейвън Парк.
Стиснала златния си медальон, Изабел бе обзета от странното предчувствие, че този ден напълно ще да промени живота й. Според суеверието това бе най-неподходящият ден за каквито и да било начинания.
Навярно трябваше да изпрати съобщение на херцога и да го помоли да отложат с един ден заминаването си за Ейвън Парк? Не, Делфиния никога нямаше да се съгласи.
— Дете мое, какъв смисъл има да отлагаш неизбежното?
Изабел се обърна и видя Жизел да седи в едното от креслата пред камината.
— Мили Боже, как ме уплаши. Споменах ли ти, че херцогът чува гласа ти?
— Поне дузина пъти.
— Какво може да означава това?
Жизел сви рамене.
— Ако херцог Ейвън е тъмният принц, то тогава не искам да бъда спасявана — обяви Изабел. — Негова милост е прекалено надут.
— Дете мое, всички мъже са високомерни — отвърна възрастната жена. — Да не би да предпочиташ женитбата с Никола дьо Жавел?
— Предпочитам да бъда оставена на мира.
— О, това би било съвършено противоестествено — отвърна Жизел. — Жената има нужда от мъж, който да я обича и да се грижи за нея.
— А от какво имат нужда мъжете?
— Това е постоянно даване и получаване — обясни Жизел. — Мъжът има нужда от жена, която да обича и за която да се грижи. Мъжът и жената трябва да се допълват един друг, образувайки едно цялостно същество.
— Милостиви Боже, да не би днес отново да си настроена философски? — иронично подхвърли Изабел.
— Аз съм по-висше същество.
— Всичко това е една съдбовна грешка — едва чуто прошепна Изабел. — Не зная как да се държа в обществото, сигурност ще стана за смях.
— Дете мое, няма никаква причина за безпокойство — успокои я Жизел и потупа дланта й. — Възнамерявам да те следвам неотлъчно.
— О, Боже, надявах се да не го кажеш — въздъхна Изабел.
— Що за ангел хранител ще съм, ако не бъда до теб в най-важното начинание в живота ти? — попита Жизел. — Всемогъщият никога не би ми простил, ако проявя такава престъпна небрежност към задълженията си.
Неочаквано почукване на вратата привлече вниманието им.
— Госпожице Изабел — чуха гласа на Пебълз, — семейството ви и каретата на херцога ви очакват.
— Идвам — извика Изабел и скочи. След това, обръщайки се към възрастната жена, рече: — Готова ли си за това злополучно начинание?
— Да ми прости Господ, но не мога да понасям мащехата и сестрите ти — отвърна Жизел. — Ще се видим в Ейвън Парк. — След тези думи тя изчезна.
— Страхливка — извика Изабел в празната стая и се отправи към вратата.
Час по-късно Изабел гледаше през прозореца на каретата. Все още не можеше да види господарската къща в Ейвън Парк, но знаеше, че вече се намираха в земите на херцога.
Пътуването по частния път към имението сякаш се проточи цяла вечност. Игнорирайки възбуденото бъбрене на сестрите си, Изабел наблюдаваше блестящия под слънчевите лъчи сняг и се питаше какво ли я очаква в Ейвън Парк.
Каретата мина по някакъв каменен мост и спря пред входа на господарската къща. Един прислужник отвори вратата на каретата и помогна на мащехата и сестрите й.
Изабел, която слезе последна от каретата, бе впечатлена от имението. Огромната господарска къща изглеждаше като излязла от някой приказен свят. Жълтият пясъчник и безчислените кули, фронтони и покриви, които се стремяха към небето, я правеха да изглежда по-скоро като някой величествен замък.
Изабел нямаше представа колко стаи имаше, но й бе ясно, че не би искала да е господарка на подобна къща. Херцогът със сигурност се нуждаеше от цяла армия прислужници, които да се грижат за къщата и земите.
Стиснала калъфа с флейтата си, тя се присъедини към мащехата си, която вече изкачваше стъпалата към отворената двукрила врата на парадния вход. Очакваше ги висок, безупречно облечен мъж с високомерно изражение. Множество лакеи се втурнаха да разтоварят и внесат багажа.
— Добре дошли в Ейвън Парк, дами — поздрави ги икономът на херцога. — Бихте ли ме последвали?
Следвайки по петите мащехата си, Изабел влезе в огромния вестибюл на триетажната господарска къща. Мраморни стъпала водеха към горните етажи и макар отвън Ейвън Парк да приличаше на стар замък, интериорът изглеждаше напълно модернизиран.
— Какъв изискан вестибюл — с нотка на завист възкликна Делфиния. — Не мислите ли като мен, скъпи мои?