— Прекрасен — каза Рю.
— Навярно е глътнал цяло състояние — добави Лобелия.
„Меко казано“ — помисли си Изабел, хвърляйки развеселен поглед към мащехата и сестрите си. Изглежда, херцогът на Ейвън бе богат като Крез, така че поне тази част от слуховете се бяха потвърдили. Като си помислеше за неумелите опити за сближаване на сестрите си, направо й дожаляваше за херцога.
— Госпожице?
— Какво, моля? — Изабел осъзна, че икономът се бе обърнал към нея.
— Може ли да взема това? — попита мъжът и посочи калъфа с флейтата.
— Не, благодаря. — Изабел я прегърна, както майка детето си.
— Щом желаете. Очакват ви в салона.
Икономът ги поведе по дълъг коридор към разкошно обзаведения салон. В огромното помещение имаше множество примамливи канапета, маси и столове. Копринени гоблени красяха стените, а подът бе покрит със скъпоценен килим в пастелни тонове.
Икономът обяви пристигането на гостите, а херцог Ейвън побърза да ги посрещне.
— Добре дошли в Ейвън Парк, дами.
— Колко мило, от ваша страна, че ни поканихте — отвърна Делфиния с чаровна усмивка.
— Толкова съм щастлива, че имам възможността да бъда тук — изпърха Лобелия.
— Аз също — добави Рю.
— Вие щастлива ли сте, че сте тук, госпожице Монтгомъри? — попита херцогът.
— Във всеки случай не съм нещастна, ваша светлост — излъга Изабел с лъчезарна усмивка.
— Нямате ли доверие на прислужниците ми? — попита Джон, забелязвайки флейтата в ръцете й.
Въпросът му я смути.
— Какво искате да кажете?
— Сигурен съм, че Добс е предложил да носи инструмента ви — каза той. — Изглежда обаче, вие не сте била готова да се разделите с него.
— Никой, освен мен не докосва флейтата на майка ми — обясни Изабел.
— Вероятно с нея ще трябва да я погребем един ден — отбеляза Делфиния.
— Възнамерявам да я предам на дъщеря си — обяви Изабел.
— Но първо трябва да си уловиш съпруг — напомни й Лобелия.
— А кой, освен братовчед ни Никола би се оженил за жена, която си говори сама? — подигравателно попита Рю.
— Някой глух навярно — Изабел погледна мащехата си с присвити очи. — А за теб би трябвало да намерим някой слепец.
От тази забележка Джон избухна в звучен смях.
— Джони, няма ли да ни представиш гостите си? — извика едната от жените, които седяха в дъното на помещението.
Той ги поведе през салона и по всички правила на етикета ги представи на леля си Естер и на майка си. След това направи знак на иконома и каза:
— Сигурен съм, че бихте желали да си отдъхнете малко. Добс ще ви покаже стаите ви.
Преди заедно с момичетата да последва иконома, Делфиния се обърна към херцога.
— Изненадана съм, че скъпият ми Никола не дойде да ни поздрави.
— Племенникът ви замина за Лондон заедно с брат ми — обясни Джон. След това взе от една маса някакво запечатано писмо и й го подаде. — Баронът ме помоли да ви предам това.
— Благодаря, ваша светлост — отвърна Делфиния. — Ще се видим по-късно. — Тя и дъщерите й се запътиха към иконома, който вече ги очакваше на вратата.
Изабел ги последва, но дочу името си и спря.
— Госпожице Монтгомъри — каза херцогинята. — Бихте ли останала при нас. Двете с госпожа Монтаг бихме искали да си побъбрим с вас.
Тази молба завари Изабел напълно неподготвена. Тя погледна херцога, който изглеждаше не по-малко изненадан от нея.
— Не ни излагай — просъска Делфиния и напусна стаята.
Изабел прекоси салона така, сякаш отиваше на ешафода. Радваше се, че Жизел все още не се бе появила. Ако в присъствието на херцогинята и сестра й я спипаха да си говори сама, двете жени никога нямаше да я приемат.
— Можеш да се върнеш в работния си кабинет. — Херцогинята хвърли на сина си пронизващ поглед. — Двете с Естер бихме искали да опознаем по-отблизо госпожица Монтгомъри. Разговорът ни само би те отегчил.
Джон кимна, но напусна помещението по-скоро с нежелание.
— Седнете — херцогинята посочи едно кресло. — Госпожице Монтгомъри, вече доста сме слушали за вас.
— Наистина — потвърди госпожа Монтаг. — Знаеш ли, Теса, намирам, че луничките й са очарователни.
Без да се замисли, Изабел докосна с пръст носа си. Мили Боже, какво трябваше да отвърне?
— Джони просто се е пошегувал с нас — продължи госпожа Монтаг. — О, тепърва ще се посмеем.
— Естер, би ли оставила на мен да водя разговора? — намеси се херцогинята.
Изабел нямаше представа за какво говореха. Забеляза, че двете жени си размениха многозначителни погледи и херцогинята кимна. Какво означаваше това?
Най-сетне херцогинята се покашля.