— Госпожице Монтгомъри…
— Моля, ваша светлост, наричайте ме Изабел.
Двете жени се усмихнаха и кимнаха.
— Шивачките ще пристигнат на втори януари — обясни госпожа Монтаг. — Трябва да се направят още безброй приготовления.
— Моите уважения, но е станала ужасна грешка — изплъзна се от устните на Изабел, която местеше ужасен поглед от едната жена към другата. — Аз не умея да се държа в обществото и не бих искала да компрометирам името Сен-Жермен.
— Ах, детинско бръщолевене. — Госпожа Монтаг направи категоричен жест с ръка. — Ще ви научим на всичко необходимо, а когато приключим, ще се държите като херцогиня.
— Наследила сте външността на майка си — каза херцогинята.
— Познавате майка ми? — учудено попита Изабел.
— Срещала съм я няколко пъти на различни светски събития — отвърна херцогинята. — Майка ви беше изключително красива жена, която обожаваше съпруга и децата си.
Изабел я дари с пленителна усмивка. Тъкмо се канеше, да каже нещо, когато чу един познат глас.
— Харесвам тази херцогиня.
Изабел рязко извърна глава и видя Жизел, която удобно се бе настанила в едно от креслата пред камината.
— Преждевременната й смърт силно ме разтърси — добави госпожа Монтаг, отново привличайки вниманието на Изабел.
— Навярно сега бихте желала да си отдъхнете малко — предложи херцогинята. — Бихме могли да продължим разговора си утре.
Изабел кимна в знак на съгласие. Изглежда, разговорът бе приключил.
— В коридора ще откриете Добс, който е на вашите услуги — обясни херцогинята.
Изабел стана от креслото и направи реверанс пред двете жени. Все така прегърнала калъфа с флейтата си, тя прекоси салона. Усещаше следящите я погледи. Докато отваряше вратата, долови гласа на госпожа Монтаг.
— Какво мислиш, Теса?
— Обнадеждена съм — гласеше отговорът на херцогинята. — Ако е дете на майка си, мисля, че ще успее.
Озадачена от чутото, Изабел се обърна и забеляза изпитателните погледи на двете жени. Възрастните дами й кимнаха, а тя им се усмихна. След това вратата се затвори след нея.
„Мястото ми не е тук“ — мислеше си Изабел, седнала в едното от креслата пред камината.
— Какво казваш? — попита отсреща Жизел.
Изабел посочи стаята.
— Чувствам се ужасно неловко сред целия този лукс.
— Вие смъртните свиквате с всяка ситуация — отвърна Жизел.
Погледът на Изабел се плъзна от огъня в камината към възрастната жена. След това момичето обърна глава и огледа разкошно мебелираната стая.
Помещението беше огромно, поне пет пъти по-голямо от стаята й в Арден Хол. Украсеното с изкусна дърворезба легло спокойно можеше да побере четирима или дори петима души, а завивката му бе в тон с балдахина, който трябваше да пази от нощните студове. Копринени гоблени във всички нюанси на виолетовото красяха стените, а на пода имаше килим, който най-вероятно бе донесен от Ориента.
— Няма да сляза за вечеря — обяви Изабел. — Ако Майлс не е до мен, само ще стана за смях.
— Ще се оправиш чудесно — увери я Жизел с окуражителна усмивка. — Вече успя да спечелиш сърцата на херцогинята и сестра й.
— Нямам какво да облека — нацупи се Изабел. — Лобелия и Рю съсипаха най-хубавите ми дрехи.
— Нямаш ли доверие на своя ангел хранител? — попита Жизел и бавно стана. Тя прекоси стаята, отвори един от сандъците с дрехи и извади теменуженосиня рокля. — Можеш да облечеш тази.
Изабел скочи и се втурна към нея.
— Тази рокля не е моя — извика тя. — Откъде я имаш?
— Ангелите правят чудеса всеки ден.
— Всички ли ще виждат роклята или само аз? — присвила очи, попита Изабел.
Жизел се подсмихна.
— Повярвай, дете мое, сестрите ти ще се пукнат от завист като те видят с нея. Освен това херцогът вече достатъчно е хлътнал по теб. Мислиш ли, че бих му дала да вкуси от виното, преди да е платил?
Тази забележка смути Изабел.
— Не те разбирам.
— Не е и необходимо — Жизел отново бръкна в сандъка и извади от там подходящите за роклята аксесоари.
— Откъде е всичко това? — попита Изабел.
— От майка ти — обясни възрастната жена. — След смъртта й баща ти запази нещата й, защото сърце не му даваше да се раздели с тях.
Очите на Изабел грейнаха от щастие. Тя плахо докосна роклята и прошепна:
— Мама е носила това? Да, почти мога да усетя присъствието й.
— Е, сега ще слезеш ли долу? — около устните на Жизел трепна хлапашка усмивка.
— Обичам те — извика Изабел и прегърна възрастната жена.
— Ела — рече Жизел миг по-късно. — Ще ти помогна да се облечеш.
Час по-късно Изабел вече стоеше на вратата на стаята си. Един последен поглед към възрастната жена, и вече бе в коридора.