Носеше теменуженосинята рокля с висока талия и набрани ръкави, а около раменете си изкусно бе увила кашмирена стола. Жизел бе сплела русата й коса на дебела плитка, която след това бе вдигнала на кок на тила й.
Изабел се чувстваше като принцеса. Тя се спусна по мраморното стълбище, спря и се поколеба накъде да тръгне.
— Последвайте ме — прозвуча гласът на изникналия изневиделица Добс. — Очакват ви в салона.
Изабел кимна и последва иконома.
— Благодаря ви, господин Добс — промълви тя, когато мъжът й отвори вратата на салона.
Още не пристъпила прага, видя всички погледи да се обръщат към нея. Изабел спря нерешително, обзета от смесени чувства.
— Закъсня — скара й се Делфиния.
— Откъде има тази рокля? — проплака Рю.
— Хм! Не е сложила ръкавици — установи Лобелия.
Без да им обръща внимание, Изабел обърна поглед към настойника си. Херцогът й се стори видимо зарадван от промяната във външността й, а в тъмните му очи забеляза някакъв странен блясък.
— Колко очарователна сте тази вечер — възкликна Джон, докато прекосяваше помещението, за да я посрещне. — Надявам се, ще ми позволите да ви отведа до масата.
Вежливо, но решително улови ръката й и я поведе към трапезарията. Останалите ги последваха.
Той седна начело на дългата маса. Отдясно майка му, Делфиния и Рю, а Изабел, леля му Естер и Лобелия — отляво.
Под строгия поглед на Добс двама лакеи поставиха пред всеки покрит сребърен поднос с вечерята. Супата от костенурки бе последвана от омари с грах и картофи, както и различни видове хляб. Десертът представляваше огромна торта.
По време на вечерята Изабел не говори много и пропусна край ушите си глупавите изявления на мащехата си относно последните светски клюки. Момичето се чувстваше изключително неловко в огромната трапезария с дългата няколко метра махагонова маса, кристални полилеи и съдове от сребро и порцелан. Винаги бе смятала, че в Арден Хол притежаваха целия възможен лукс и дори и не бе допускала, че е възможно някой да живее в подобен разкош.
Близостта на херцога, която Изабел чувстваше с всяка фибра на тялото си, допълнително засилваше смущението й и което бе още по-лошо, той непрекъснато я наблюдаваше. Дори храненето се превръщаше в истинско мъчение за нея.
— Моите уважения, ваша светлост — обърна се към херцогинята Делфиния, — но ще ви трябва огромно търпение, ако възнамерявате да научите заварената ми дъщеря как да се държи в обществото. Бог ми е свидетел колко усилия положих самата аз, за съжаление напълно безуспешно.
— Смея да твърдя, че на заварената ни сестричка няма да й е лесно да си намери съпруг — съгласи се с майка си Рю.
— Тя отказва дори да носи ръкавици, освен когато е много студено — добави Лобелия.
Изабел впери теменуженосините си очи в по-голямата сестра.
— Невъзможно е да се свири на флейта с ръкавици, Лобелия. Освен това, за разлика от теб аз притежавам поне приличието да не очерням някой от присъстващите така, сякаш той е глух.
Херцогът се подсмихна. Изабел погледна най-напред него, а след това и усмихващата се херцогиня.
— Уф! Ужасно е неучтиво да ме критикуваш на публично място — заяви Лобелия.
— Няма повече да търпя обидите ви — отвърна Изабел.
— Браво, дете мое! Крайно време беше да го сториш.
Изабел извърна рязко глава и видя Жизел да стои в близост до камината. Без да се замисли, момичето се тросна на възрастната жена:
— Тихо!
— Ето, отново! — възкликна Рю. — Изабел е луда.
— Боже мой — изплъзна се от устата на госпожа Монтаг. — Момичето си говори само.
Изабел осъзна какво бе сторила и опита да измисли някакво убедително оправдание.
— Аз… аз… аз… — Разумът й просто отказваше да й служи.
— Госпожица Монтгомъри притежава очарователния навик да мисли на глас — рече Джон и я избави от неловката ситуация.
— Понякога аз също го правя — защити я и херцогинята. Изабел дари майката и сина с усмивка на благодарност, след което се обърна към Рю:
— Ако беше израснала с две отвратителни доведени сестри, и ти щеше да си говориш сама.
Джон избухна в смях.
— Достатъчно, Изабел Монтгомъри — тросна й се Делфиния.
— Тя е луда, защо… — просъска Рю.
— Доколкото разбрах, е наследила умопомрачението си от майка си — прекъсна сестра си Лобелия.
При тази обида Изабел скочи. Стисна здраво златния медальон и заплаши сестра си:
— Ако още веднъж те чуя да злословиш по адрес на майка ми… — неспособна да измисли нещо достатъчно ужасно, тя се обърна и напусна трапезарията. Чу херцога да извиква името й, но не се обърна и не спря. Вместо да се качи в стаята си, излезе на двора.