Навън се загърна по-плътно в шала си и вдиша дълбоко студения нощен въздух. Известно време остана неподвижна, опитвайки се да си възвърне самообладанието. Когато вдигна поглед към нощното небе, видя хиляди звезди да й намигат от кадифения небосвод, но дори тази безметежна гледка не бе в състояние да я накара да се успокои.
Какво даваше право на Лобелия да злослови по адрес на майка й, която никоя от тях не познаваше лично?
В този момент Изабел усети върху раменете си нещо меко и топло и видя мъжка наметка. Тя погледна крадешком встрани и зърна херцога, който бе застанал до нея. Милият му жест и красивият мъжки профил бяха балсам за измъчената й душа.
— Ако бях мъж, бих извикала на дуел и трите — каза Изабел.
— Дуелите са забранени — обясни Джон. — Трябва да се покаете за гнева си, той е един от седемте смъртни гряха. Иначе ще съжалявате за постъпката си, когато блюдото с черните ви камъни започне да натежава.
Шеговитият му упрек я накара да се усмихне.
— Простете, че ви развалих вечерята.
— Нищо не сте развалила — успокои я той. — Майлс заслужава здрав пердах, задето толкова години ви е оставил под опеката на мащехата ви.
— Той не знае нищо — защити брат си Изабел. — Преди татко да почине, всичко бе различно.
Джон кимна.
— Не ви ли е студено?
Изабел поклати глава.
— Хайде да се поразходим в парка — предложи той.
Тръгнаха натам. Макар в мрака да не можеше да види кой знае какво, Изабел не се съмняваше, че градината не бе много по-различна от господарската къща.
— Знаех си, че няма да излезе нищо — каза тя, докато вървяха по някаква лъкатушеща пътечка. — Ако държите на името си, ваша светлост, позволете ми да се върна в Арден Хол.
— Наричайте ме Джон, забравихте ли? — Изабел го погледна скришом, усмихна се срамежливо и кимна. — Защо мислите, че дебютът ви ще бъде провал? — попита той.
— Не зная как да се държа в обществото — призна тя със сведен поглед. — Чувствам се толкова несигурна.
Джон спря неочаквано и внимателно, но настойчиво я накара да го погледне. След това повдигна с пръст брадичката й.
— Успехът в обществото изисква определено поведение — обясни той. — Когато се чувствате неуверена, просто си представяйте останалите присъстващи в помещението голи.
Изабел го зяпна учудено.
— О, не бих могла да го направя — клатейки глава, рече тя.
— Тогава си представете, че всички са само по бельо — отстъпи Джон. — Това можете, нали?
Изабел несъзнателно огледа стройното му мускулесто тяло. След това се закиска и рече:
— Вероятно бих могла да опитам.
Джон я дари с пленителна усмивка.
— Добро момиче — похвали я той с дрезгав глас.
— Лобелия и Рю ще развалят всичко — каза Изабел. — Видяхте как се държаха преди малко.
— За доведените ви сестри ще се погрижим по-късно — Джон й намигна и попита. — Знаете ли, че на езика на цветята лобелията означава злоба, а Рю — високомерие?
Изабел се подсмихна. Изглежда, сестрите й не го привличаха особено и по някаква необяснима за нея причина този факт я успокояваше.
— Сигурно ви е студено — каза Джон и я прегърна през раменете. След това, още преди тя да бе успяла да се възпротиви на подобна интимност, посочи хоризонта. — Как се нарича онази червеникава звезда?
— Бетелгойзе — отвърна тя.
— А онази?
— Сириус, най-ярката звезда на небосвода.
— Внимавала сте — похвали я той. — А как се казва онази там?
— Полярната звезда — отвърна Изабел. — Тя сочи къде е Север.
Джон бе толкова близо до нея, че от дъха му по гърба й полази приятна тръпка.
— Аз мога да бъда също толкова постоянен, колкото Полярната звезда.
Думите му, близостта му и мъжественото му излъчване смутиха Изабел. Не знаеше нито какво трябваше да каже, нито какво да направи. Никой мъж не бе разговарял така интимно с нея.
— Бих искала вече да се прибирам — каза тя, свеждайки поглед.
— Желанието ви е заповед за мен, Бел — отвърна Джон със закачлив тон.
Изабел чувстваше странна несигурност и не смееше да го погледне. Когато той свали ръката си от раменете й, тя изпита облекчение и същевременно разочарование. След това двамата се върнаха в къщата.
В подножието на мраморното стълбище Джон й целуна ръка.
— Приятни сънища, госпожице Монтгомъри — и понечи да си тръгне.
— Ваша светлост? — повика го Изабел.
Той се обърна.
— Благодаря ви, че сте толкова мил с мен — едва чуто рече тя.
— Няма за какво да ми благодарите — той й се усмихна пленително. — Да мога да утеша едно хубаво момиче ми е достатъчна благодарност.