Изабел се изчерви.
— Ще се моля за вас, ваша светлост.
— Благодаря — отвърна той и й намигна. — Но не прекалявайте.
Вече в стаята си, Изабел се огледа, но Жизел бе изчезнала. Момичето облече нощницата, разреса косата си и се пъхна в огромното легло. Още щом затвори очи, вече знаеше, че тази нощ нямаше да успее да мигне. Непознатата обстановка и разходката с херцога бяха изопнали нервите й до краен предел. Усетила някой да сяда на леглото, Изабел отвори очи и видя Жизел.
— Херцогът, изглежда, те харесва — каза възрастната жена.
— Негова милост умее да ласкае опърничави жени — отвърна Изабел.
— Останах с впечатлението, че говори сериозно.
— Да не би да си подслушвала?
— Никога не бих го сторила — възмути се възрастната жена. — Просто изпълнявам задълженията си на ангел хранител… Сега затвори очи и сънят няма да те накара да го чакаш дълго.
Изабел затвори очи. Миг след това ги отвори отново, но възрастната жена сякаш бе потънала в земята. Скоро момичето потъна в дълбок непробуден сън.
Докато решеше русата си коса пред огледалото, Изабел си пожела тайно шивачките да пристигнат час по-скоро, за да не й се налага повече да носи старите си дрехи. След като се огледа за последно, тя напусна стаята си и се запъти по коридора към мраморното стълбище.
Питаше се как трябваше да се държи, когато срещне херцога. Изабел забави крачка. Предната вечер бе толкова интимен с нея, че тя не знаеше на какво да отдаде това — на интерес, от негова страна, на обикновена любезност или Бог знае на какво. Джон бе най-привлекателният мъж, когото бе виждала и въпреки съмнителната си слава се отличаваше с изключителна галантност. Дали той не бе принцът, който трябваше да я спаси?
Докато слизаше по стълбите, й направи впечатление необичайното оживление във вестибюла и тя се запита какво можеше да означава тази суетня. Сякаш отгатнал мислите й, изневиделица изникна изключително привлекателният херцог. Беше облечен за път и тъкмо посягаше към наметката си.
— Добро утро, ваша светлост — извика Изабел.
Херцогът се обърна, но я изгледа по-скоро недружелюбно. В действителност не изглеждаше никак въодушевен от това, че я виждаше.
— Госпожице Монтгомъри, шивачките пристигнаха няколко дена по-рано от предвиденото — хладно рече той.
Изабел кимна.
След това погледът й спря върху наметката му. Забелязал това, Джон обясни:
— Заминавам за Лондон. Цялата тази шетня и тържество на женската суетност ми е противна.
— Заминавате преди Силвестър? — изплъзна се от устата на Изабел.
Джон кимна.
Доброто й настроение в миг се изпари, но въпреки това тя направи усилие да се усмихне.
— Тогава значи няма да сте тук, когато в нощта на Силвестър звездите застанат по местата си.
— Където и да съм на Силвестър — отвърна Джон, а напрегнатото изражение на лицето му се смекчи, — ще гледам небето и ще мисля за вас.
— Колко мило от ваша страна — промърмори Изабел.
— Помолих майка ми най-късно до март да сте в градската резиденция на брат си — обясни Джон, неочаквано сменяйки темата. — Не ме разочаровайте.
Изабел мълчеше.
— Разбрахте ли ме, Бел?
— Отлично.
Джон се обърна и изчезна през входната врата, без да се сбогува.
Изабел го последва и застана на вратата до Добс. Тя проследи с поглед херцога, който се качи в каретата и даде знак на кочияша да потегля.
— Опитва се да избяга от чувствата си към теб — каза Жизел.
— Никак не ми се вярва — възрази Изабел.
— Какво не ви се вярва? — попита Добс и я погледна надменно.
— Нищо, господин Добс — Изабел поруменя от смущение. — Просто мислех на глас.
— Разбирам, госпожице — икономът се отдалечи.
— Съжалявам — извини се Жизел и се усмихна. — Забравих, че никой, освен теб не може да ме чуе или види.
— Прощавам ти — рече Изабел. — Моля те, не го прави повече.
— Казахте ли нещо? — неочаквано се обърна към нея Добс.
Изабел отново усети по страните й да избива руменина. Поклати глава. Когато икономът кимна и продължи по пътя си, тя се втурна към стаята си, където направи опит да се успокои. Горещо се надяваше Добс да не спомене пред никого, че я бе спипал да си говори сама.
6
„Толкова постоянен, колкото Полярната звезда.“
Тези думи не й излизаха от главата, докато седеше в каретата на брат си, зареяла поглед в менящия се пейзаж зад прозореца. През двата месеца от неговото неочаквано отпътуване от Ейвън Парк не го бе видяла нито веднъж. Беше ли мислил за нея в нощта на Силвестър? И дали имаше нещо вярно в думите на Жизел, според която бил напуснал Ейвън Парк, защото се опитвал да избяга от чувствата си?