Трепереща от вечерния хлад, тя се вмъкна в къщата през задния вход. Отново всявайки смут сред прислугата, втурна се в кухнята, а след това по тясното стълбище се добра до стаята си и веднага залости вратата. Сега сестрите й не можеха да й досаждат, а ако Делфиния решеше да й чете конско за закъснението, щеше да й се наложи да вика иззад залостената врата.
Момичето се обърна, за да потърси някой шал, но замръзна на място и зяпна от учудване. Върху леглото лежеше наметката, която бе подарило на възрастната жена.
„Мили Боже — възкликна мислено Изабел, а изражението на лицето й се проясни от щастлива усмивка. — Жизел е моят ангел хранител.“
1
Лондон, ноември, 1811
Тридесетгодишният Джон Сен-Жермен, пети херцог на Ейвън, десети маркиз на Графтън и дванадесети граф на Килчърн, се отпусна в любимото си кресло в „Уайтс Джентълменс Клъб“ на Сейнт Джеймс Стрийт и огледа един след друг тримата си събеседници. Двадесет и пет годишният му брат Рос, който седеше от лявата му страна, му отвърна с леко развеселена усмивка. Срещу Джон седеше двадесет и три годишният му брат Джейми и го гледаше с надежда. Майлс Монтгомъри, най-добрият приятел на Джейми, се бе настанил отдясно на Джон и непрекъснато фиксираше най-малкия му брат.
— Пълни глупости — рече Джон. Погледът на тъмните му очи за миг прогони надеждата от лицето на Джейми. — Не смятам всичко това за толкова наложително, че да напусна Шотландия по-рано от планираното.
— Не бива да пропускаме шанса на живота си — разпалено отвърна Джейми. — Тази инвестиция ще ни донесе едно малко състояние.
— Вече притежавам голямо състояние — напомни му Джон. Забелязал разочарованието на брат си, той прокара ръка през гарвановочерната си коса. — Какво те кара да мислиш, че тази спекулация изобщо ще донесе някаква печалба? — омекна Джон. Видът на брат му го бе накарал да се замисли.
— Ваша светлост — намеси се Майлс Монтгомъри. — Идеята ми подхвърли Никола дьо Жавел, племенникът на мащехата ми. Научил е за това от високопоставен сътрудник на „Баринг Брадърс“, които защитават американските финансови интереси в Англия.
— Колко инвестира Дьо Жавел? — попита Джон.
Майлс Монтгомъри поклати колебливо глава.
— В момента Никола, изглежда, е на червено. Обещах му процент от печалбата в замяна на информацията… разбира се, от моята част от печалбата.
— Двамата с Майлс възнамеряваме да заминем за Ню Йорк — добави Джейми, у когото отново се бе зародила известна надежда. — Обещавам ти да не оставим нищо на случайността.
— Англия и Съединените щати са в конфликт заради континенталната блокада и напрежението расте с всеки изминал ден — отвърна Джон. — Какво ще правите, ако избухне война?
Джейми сви рамене.
— Тогава просто ще се наложи да останем в Ню Йорк по-дълго от планираното.
— Какво мислиш за всичко това? — погледът на Джон се спря върху Рос.
— Не мога да кажа дали начинанието ще има успех — отвърна той. — Сумата обаче няма да доведе Сен-Жерменови до фалит, така че, мисля, спокойно можеш да дадеш парите на Джейми.
Джон впери поглед в най-малкия си брат, на чието лице отново се бе появило предишното оптимистично изражение. Джейми бе галеникът на Сен-Жерменови и досега единственото му занимание бяха светските контакти. Може би това финансово начинание щеше да го накара да възмъжее и да възпита у него чувство за отговорност.
— Добър вечер, ваша светлост — прозвуча един басов ироничен глас.
Четиримата се обърнаха към високия рус мъж, който се бе приближил към масата им и сега ги оглеждаше с неприкрита враждебност.
— Гримсби — поздрави го Джон и едва забележимо кимна с глава.
— Каква идилична гледка на безметежно семейно щастие — отвърна Гримсби и продължи да оглежда братята Сен-Жермен. Накрая се обърна към Майлс: — Не мисля, че сме се срещали.
— Майлс Монтгомъри, граф Стратфорд — представи младия мъж Джон. — Майлс, позволи ми да те запозная с Уилям Гримсби, граф Рипън.
Майлс Монтгомъри се изправи, стисна ръката на непознатия, и отново седна. Уилям го дари със самодоволна усмивка.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас, господине — рече Гримсби. — Вслушайте се в добронамерения ми съвет: ако имате сестра, дръжте я настрана, от Сен-Жермен. След тези думи се обърна и напусна помещението.
Озадачен, Майлс Монтгомъри се обърна към Джон.
— Какво искаше да каже?
— Гримсби е бившият ми шурей — отвърна Джон.
— Наистина жалко, че Гримсби не е покойният ти шурей — промърмори Рос.
— Казваш го само защото презокеанската ни линия търпи големи загуби заради него — рече Джон, хвърляйки сърдит поглед към брат си.