Изабел се съмняваше в това. Всъщност дори се надяваше то да не е истина. Беше предприела пътуването, насрочено точно за първи март, против желанието си. Висшето общество на Лондон никога нямаше да приеме една млада жена, която непрекъснато си говори сама, а тя не бе готова да се раздели с Жизел, нейната единствена приятелка.
— Благодаря ти за верността, дете мое — каза Жизел, седнала срещу нея.
Изабел обърна глава към възрастната жена. След това се наведе напред и потупа сбръчканата й длан.
— И аз ти благодаря за приятелството.
— Колко мило от страна на негова милост да ни предостави каретата си — рече Жизел.
— Да, изключително любезен жест — съгласи се Изабел. — Жалко, че мащехата и сестрите ми я взеха за себе си.
— Радвам се, че не ми се налага да пътувам с тях — отвърна възрастната жена. — Осем часа заедно в една карета биха били непоносими.
— Но нали каза, че ще ме чакаш в Лондон — напомни й Изабел.
— Пътуването в компания е доста по-приятно. Искаш ли да посвирим?
— Може би по-късно — каза Изабел, и отново зарея поглед през прозореца.
Дните ставаха все по-дълги. Земята бе покрита с дебел, наситенозелен килим от млада трева и мъхове, а над кафявите стърнища прелитаха рояци червеношийки.
— Днес е празникът на свети Албин, който правел чудеса по Божия заповед — рече Изабел. — Надявам се съдбата да ми изпрати някое чудо и да ми разчисти пътя към лондонското общество.
— Доколкото си спомням, чудесата на свети Албин се състояли в това, да обуздава с дъха си жестоки хора — подхвърли Жизел.
Изабел погледна крадешком своя ангел хранител.
— Дори ураган не би могъл да разчисти пътя ти към лондонското общество — възрази Жизел с пресилена усмивка. — Сен-Жермен те харесва. Иначе не би ти изпратил каретата си.
— Трудно ми е да повярвам.
Изабел отново зарея поглед през прозореца. При мисълта за внушителната гледка, която представляваше процесията от карети и коли, потеглили от Ейвън Парк към Лондон, на устните й трепна усмивка. Яздещите напред куриери бяха следвани от каретата на херцогинята, след нея идваше тази на Майлс и накрая каретата на херцога с Делфиния и дъщерите й. Множеството карети и коли с прислугата и багажа, както и яздещите лакеи, правеха процесията още по-внушителна. Липсваше единствено Пебълз, който бе заминал за Лондон още преди три седмици, за да подготви пристигането им в градската резиденция на семейство Монтгомъри.
Не след дълго Изабел отгатна, че приближават околностите на Лондон, тъй като край пътя все по-често се мяркаха различни постройки, а движението ставаше все по-оживено. Въпреки притесненията си, тя се наслаждаваше на засипващите я от всички страни впечатления. За пръв път бе в Лондон и суетнята на хората й бе напълно чужда.
Когато поеха по Еджуеър Роуд в посока Парк Лейн и Хайд Парк, слънцето вече хвърляше дълги сенки.
На Парк Лейн каретата на херцогинята ги остави и продължи към резиденцията на Гросвенър Скуеър. На Хайд Парк Корнър свиха наляво в посока Пикадили и завършиха пътуването си на Бъркли Скуеър в Мейфеър.
Посрещна ги Пебълз, който отвори с усмивка входната врата и остана на площадката на стълбището, докато прислужниците не разтовариха багажа им. Когато Изабел слезе от каретата на брат си и последва мащехата и сестрите си към къщата, вниманието й бе привлечено от едно окъсано, мръсно момиче, което продаваше цветя на улицата. Видът му накара сърцето й да трепне. Тя никога не си бе представяла, че е възможна подобна бедност. На село хората си помагаха един на друг независимо дали бяха богати, или бедни.
— Пристигна ли Никола? — дочу гласа на мащехата си Изабел.
— Не, госпожо — отвърна Пебълз.
— А херцогът?
— Не, госпожо.
Изабел изпита облекчение. Тя последва една прислужничка по огромното стълбище, водещо втория етаж. Стаята й се намираше в дъното на коридора и гледаше към най-безутешния парк, който бе виждала някога. Изглежда, Лобелия и Рю бяха взели за себе си по-просторните стаи с гледка към Бъркли Скуеър. Хубавото бе, че стаята й се намираше в близост до стълбището за прислугата и Изабел можеше незабелязано да се измъква от къщата, без да е необходимо да ползва главното стълбище и парадния вход. Пристигането им бе предизвикало небивало оживление в къщата. Натоварени с багаж прислужници и лакеи влизаха и излизаха от стаите и палеха камините. Въпреки топлите дни, пролетта щеше да настъпи с пълна сила едва, след около месец.
Когато суматохата на втория етаж поутихна, Изабел прекоси стаята си и се приближи към прозореца, за да погледне към градината и улицата зад оградата. Колко чужд й струваше този град. По същия начин би се чувствала и в най-отдалеченото кътче на Земята. Лондон бе толкова различен от скъпия й Стратфорд.