Радостните викове на сестрите й отекнаха по коридора чак до стаята й. Изглежда, Лобелия и Рю бяха открили новите си тоалети, подарък от херцог Ейвън.
— Мразя този град — прошепна Изабел.
— Скоро ще свикнеш с живота тук — каза Жизел, която незабелязано се бе приближила до нея. — Навярно дори ще започне да ти харесва, когато се появи твоят принц.
Изабел се обърна към своя ангел хранител.
— Принцът е в Лондон?
Жизел кимна.
— Очаква мига, в който ще може да те спаси.
— Нямам нужда някой да ме спасява — нацупи се Изабел. Тя би обсипала Жизел с още въпроси, но постоянните викове на Лобелия и Рю я изнервяха. — Ще помоля за чаша чай и ще седна навън. Идваш ли?
— Ще те чакам в градината — за части от секундата старата жена сякаш потъна в земята.
Изабел напусна стаята си и се запъти по дългия коридор към главното стълбище. Слезе на първия етаж, където се намираха салонът, галерията с портрети на предците й и библиотеката. Докато минаваше покрай затворената врата на библиотеката, дочу отвътре гласовете на мащехата си и на Никола дьо Жавел и спря.
— Трябва да я поухажваш — тъкмо казваше Делфиния. — Направи така, че да се влюби в теб. Поне това можеш да направиш, нали?
— Малката не може да ме понася — отвърна Никола.
— Сега, когато херцогът е неин настойник, оставам без никакви средства — каза Делфиния. — Ники, няма никаква причина да не я вземеш за себе си.
Изабел нито за секунда не се усъмни за кого ставаше дума. За да избегне срещата с Дьо Жавел, тя се втурна по коридора към стълбището за прислугата, а оттам към кухнята, която се намираше в сутерена.
Появата й предизвика смут сред кухненския персонал.
— Може ли да получа чаша чай? — попита тя.
— Госпожице Изабел, нямаше нужда да си правите труда — Пебълз се спусна към нея. — Щях да ви донеса чая в салона.
— Бих предпочела да го изпия навън, за да… — Изабел замълча.
— … избегнете племенника на онази вещица? — довърши изречението й Пебълз.
— Точно така.
Икономът й предложи стол.
— Седнете, докато стане готов чаят. — След това се обърна към останалите прислужници. — Залавяйте се за работа. Аз ще се погрижа за госпожицата.
Въпреки че кухненският персонал отново се разшета за работа, Изабел знаеше, че присъствието й ги смущава, затова посегна към последния брой на „Лондон Таймс“, който лежеше на масата пред нея. Тя прегледа разсеяно вестника, докато вниманието й не бе привлечено от светската хроника.
Новините за нейния настойник изпълваха цяла колонка. Херцог Ейвън бил видян в операта с някаква чернокоса красавица, след като предната вечер посетил театъра с привлекателна червенокоса дама. Според слуховете и двете вдовици били не само красиви, но се ползвали с безупречно име. Дали първият херцог на Англия не възнамерявал да се ожени повторно? И ако да, то за кого?
Изабел усети как пребледня като платно. Каква невероятна наивност, от нейна страна, да повярва, че херцогът я харесва само защото й бе изпратил каретата си! Вероятно негодникът притежаваше цяла дузина карети.
— Пебълз, забравете чая — Изабел се надигна. — Реших просто да поседна в градината.
— Искате ли да ви сервирам навън?
Тя поклати глава и стана.
— Госпожице, зле ли ви е? — угрижено попита Пебълз.
— Чувствам се чудесно — Изабел направи опит да се усмихне. — Моля, не казвайте на Никола къде съм.
— Гроб съм — увери я Пебълз и шеговито стисна устни.
Изабел излезе навън и седна на първата попаднала й пейка. Защо се чувстваше толкова унизена? В края на краищата херцогът можеше да има всяка жена в Англия. Вероятно дори в цяла Европа. Защо трябваше да избере точно нея? Не, той бе просто неин настойник, при това се бе нагърбил с този ангажимент против волята си.
— Нещо не е наред ли, дете мое?
Изабел погледна възрастната жена, която бе седнала от лявата й страна.
— Както виждам, понякога и ангелите грешат.
— Какво означава това?
— Херцогът има връзка с няколко дами.
— Наистина ли?
— Не е вярно, че привличам негова милост — обясни Изабел. — Ако трябва да бъдем точни, вероятно не може да устои на близостта на млада неомъжена жена като мен.
— Младежката невинност може да направи чудеса — след тези думи Жизел вдигна флейтата си и засвири. Отначало мелодията звучеше възторжено и жизнерадостно, но после започна да става все по-меланхолична.
— Добре дошла в Лондон — извика някой.
Изабел би познала този глас дори и насън. Тя се обърна и видя херцог Ейвън. Хипнотизиращо привлекателен в своето черно облекло, той приличаше на някоя черна пантера. И бе не по-малко опасен.