— Как разбрахте, че съм тук — вместо поздрав попита Изабел.
— Чух сладките звуци на флейтата ви.
Изабел се обърна към Жизел, но възрастната жена бе изчезнала.
— Вашият Лондон не ми харесва — обясни тя на херцога.
— Моят Лондон? — Джон седна на пейката до нея.
— Предпочитам живота в Стратфорд.
— И как изглеждаше Стратфорд, когато го напуснахте? — попита той.
— Брезите и орехите вече бяха напъпили — отвърна Изабел. — Върбовите реси вече се показваха, а минзухарите подаваха глави от замръзналата земя.
— Колко вълнуващо — провлачено рече Джон.
— Веднъж дори чух един скорец да напява любовна песен на любимата си — добави тя.
Джон протегна дългите си крака.
— От мен да мине, след края на светския сезон можете да се върнете към прелестите на природата в Стратфорд. Но може би междувременно ще се намери някой млад лебед, който да ви изпее любовната си песен.
Изабел му хвърли сърдит поглед и рече грубо:
— Учудвам се, че можете да изоставите дамите си толкова дълго, за да дойдете да ме поздравите.
Джон се наведе заплашително близо до нея, а топлият му дъх погали тила й.
— Звучите като някоя ревнива съпруга. — Изабел се престори, че не бе чула думите му. — За кои дами говорите? — попита развеселен.
— Веселите вдовици, за които пише „Лондон Таймс“.
— О, тези дами ли? — рече Джон. — Може би трябва да изчакам дебюта ви, за да ви изпея една любовна песен.
— При вашия опит с жените, навярно сте малко загрубял за подобно нещо. — В гласа й имаше неприкрит сарказъм. След това тя му прочете кратка лекция по благоприличие: — Загубата на доброто име е непоправима. Веднъж изгубено, то никога не може да се спечели отново. Връзките с толкова много жени ще погубят и последните остатъци от репутацията ви.
Джон заплашително се бе изправил пред нея. Видимо ядосан от думите й, той рече лаконично:
— Госпожице Монтгомъри, не съм в настроение за подобни лекции, още повече, когато те излизат от устата на едно невръстно момиче. Личният ми живот не ви засяга. Не забравяйте, че аз съм настойникът, а не вие.
Без да дочака реакцията й, Джон се обърна и се запъти към къщата. Гласът й го спря.
— Настоявам да ме пуснете да си отида вкъщи — извика Изабел и скочи от пейката.
— Вие сте си вкъщи, Бел — той посочи господарската къща. — Това е имението на рода Монтгомъри.
— Имам предвид Стратфорд.
— Дебютът ви в обществото ще се състои на петнадесети март — обясни Джон и й обърна гръб.
— Къде отивате?
— Да поднеса почитанията си на мащехата ви.
— Вратата е там — рече Изабел и посочи вратата на кухнята.
— Приличам ли ви на прислужник, който използва задния вход? — попита Джон, видимо ужасен от предложението й.
— Високомерието предхожда падението, ваша светлост.
— Мъдри думи, които трябва да вземете присърце — погледите им се срещнаха. — Ще се видим вътре.
— Качвам се право в стаята си — осведоми го Изабел.
— Както желаете, госпожице Монтгомъри — Джон се поклони едва забележимо. — Ще се видим на петнадесети март.
Изабел му хвърли гневен поглед и се запъти към кухнята. Втурна се към втория етаж по стълбището за прислугата и затръшна след себе си вратата на спалнята си.
— Успокой се, дете мое — прозвуча откъм камината гласът на Жизел. — Ще събудиш и мъртвите.
— Херцогът ме вбесява. — Той е арогантен, самомнителен, неморален… — Тихо почукване по вратата я накара да наостри слух. — Да, моля?
— Госпожа Делфиния ви моли да слезете в салона — долетя през вратата гласът на Пебълз. — Негова милост би желал да ви каже добре дошла в Лондон.
— Имам мигрена — излъга Изабел. — Изразете съжалението ми, че не мога да му изкажа почитанията си.
— Както желаете, госпожице.
— Да, зная. Ще трябва да моля за прошка, заради тази лъжа — рече Изабел, изпреварвайки възрастната жена. Приседна на ръба на леглото. — Херцогът е чул флейтата ти.
— Зная.
— Не намираш ли това за странно?
— Хубав въпрос — съгласи се Жизел с многозначителна усмивка. — Изглежда, херцогът е надарен с необикновен слух. — Изабел я погледна измъчено. — Е, добре — омекна Жизел. — Щом може да чува флейтата ми, значи, че слуша със сърцето си.
„Пази се от идите на март“ — хрумна й, докато вървеше по коридорите на господарската къща на херцогиня Теса. Бяха й дали стая на втория етаж, за да е на разположение на херцогинята, която се бе нагърбила с приготовленията около дебюта й в обществото. Този стих бе от една от Шекспировите драми.