— Не ми изглежда да се забавлявате особено — рече Рос Сен-Жермен, който я бе помолил за предпоследния танц.
— Никога през живота си не съм се чувствала така добре — излъга Изабел. — Не си спомням някога да съм се забавлявала толкова.
— Вие сте най-неумелата лъжкиня, която някога съм срещал — упрекна я с усмивка Рос.
Засрамена, Изабел сведе глава.
— Сега, когато танцувам с вас, се чувствам доста по-добре.
— Наистина ли си говорите сама? — неочаквано попита той.
Изабел толкова се смути, че обърка такта.
— Кой ви каза…
— Сестрите ви разказват на всеки, който е готов да слуша, че от смъртта на баща ви насам не сте с всичкия си.
— Сестрите ми се боят, че няма да си намерят съпрузи — обясни Изабел. — На въпроса ви, не си говоря сама.
— И аз предположих, че става дума за клевета — рече Рос.
— Не си говоря сама, имам ангел хранител, с когото разговарям — обясни Изабел. — Никой друг, освен мен не може да я види и чуе.
Сега бе ред на Рос да обърка такта. Изабел се ухили.
— Доверявам й всичките си проблеми.
Рос реши, че става дума за шега и отвърна с облекчение:
— Какви проблеми може да има хубава млада жена като вас?
— Имам Лобелия и Рю — напомни му тя.
Клатейки глава, Рос се усмихна на остроумието й. След заглъхването на музиката, Джон я покани за последния танц. Поглеждайки привлекателното му лице, Изабел неочаквано бе връхлетяна от странното чувство, че го познава много преди съдбовния ден в Арден Хол, когато го видя за пръв път. След това отново си спомни за Уилям Гримсби.
— Защо ви мрази граф Рипън? — попита тя, събирайки цялата си смелост.
Мрачният поглед на Джон й даде да разбере, че отношенията му с Гримсби не я засягат.
— Утре ще ви посетя в Монтгомъри Хаус — отвърна той, без да отговори на въпроса й. — Не забравяйте, че идната седмица е балът на семейство Дебре.
Изабел реши да изостави темата. След края на бала тя се върна в Монтгомъри Хаус заедно с мащехата и сестрите си.
Скоро къщата утихна. Възбуденото бъбрене на сестрите й замлъкна, а Изабел седна пред камината, увита в одеяло. Сякаш измина цяла вечност, докато се появи старата й приятелка.
— Защо не спиш, дете мое? — дочу Изабел добре познатия глас.
Тя се обърна и видя Жизел да седи в креслото до нея.
— Чаках те.
— Ето ме.
— Къде беше тъмният принц? — попита Изабел. — Не го видях никъде.
— Странно — отвърна възрастната жена. — Видях те да танцуваш с него.
Изабел зяпна от учудване.
— Танцувала съм с него? Но тази вечер нямаше принцове.
— Колко пъти да ти повтарям? Принцовете не носят непременно корони.
— Кого тогава имаш предвид?
Жизел й се усмихна загадъчно.
— Ако искаш да научиш отговора, дете мое, трябва да се довериш на сърцето, а не на очите си.
7
— По дяволите! — изръмжа Джон, който вече започваше да се ядосва.
Каретата му току-що бе свила вляво от Пикадили по посока на Бъркли Скуеър, а след това бе спряла толкова неочаквано, че той едва не бе паднал от седалката. Забелязал струпаните пред тях карети, Джон извика:
— Какво, по дяволите, става там?
— Задръстване — извика Галагър.
Джон отвори вратата на каретата и изскочи навън.
— Обръщай към Парк Лейн — нареди на кочияша си той. — Ще продължа пеш.
— Да, ваша светлост.
Джон тръгна по улицата и скоро забеляза трима мъже да излизат от Монтгомъри Хаус. Лорд Финч, лорд Самърс и майор Гримейс спряха за малко пред къщата и размениха няколко думи, след което се разделиха и всеки се запъти към каретата си.
Посещението им в Монтгомъри Хаус бе доказателство, че Джон бе изпълнил успешно задачата си да въведе Изабел и сестрите й в обществото. Но защо фактът, че Изабел вече е обект на внимание от страна на мъжете от висшето общество, не му носеше удовлетворение? Мисълта, че тя можеше да се омъжи за някой от тях тримата, го изпълни с отвращение. Е, той бе неин настойник и всеки, който искаше да получи ръката й, се нуждаеше от неговото позволение, а той никога не би дал съгласието си за един брак между Изабел и някоя от тези лустросани маймуни.
След секунди вече бе пред входа на Монтгомъри Хаус и тъкмо се канеше да изкачи стълбите към входната врата, когато чу нечий глас:
— Цветя за вашата дама, господине?
Джон се обърна и видя момичето. Той дълго се взира в окъсаните му дрехи, а след това погледът му спря върху пълната с теменужки и незабравки кошница.