Джон се отвращаваше от уличните търговци. Един такъв амбулантен търговец бе продал на Ленор билките, които… Прогонвайки ужасния спомен, Джон отвърна сухо:
— Не, благодаря.
След това обърна гръб на момичето и изкачи стълбите към входната врата.
— Добър ден, ваша светлост — поздрави го Пебълз и отстъпи крачка встрани, за да може той да влезе.
— Добър ден. — Джон се озова във вестибюла.
От първия етаж до слуха му долетя смях. Изглежда, Изабел и сестрите й се радваха на голяма популярност, нямаше да е трудно да омъжи трите сестри. В края на краищата нямаше намерение още дълго да играе ролята на неин настойник.
— Дамите са в салона — осведоми го Пебълз. Погледът на Джон спря на една масичка, върху която имаше сребърен поднос с визитни картички.
— Какви са тези картички. Нали дамите приемат посетителите си? — попита той.
— Госпожица Изабел има мигрена — осведоми го Пебълз, — а повечето от посетителите идват при нея.
Джон посегна към купчината с визитки и внимателно огледа всяка една от тях.
— Моите уважения, ваша светлост, но визитките са предназначени за господарката ми — обади се Пебълз.
Джон впери настойчив поглед в иконома.
— Известно ли ви е, че пред вас стои настойникът на Изабел?
Лицето на възрастния мъж се разведри.
— Изключително съжалявам, ваша светлост. Бях забравил, че…
— Този път ще си затворя очите за непростимото ви държание, защото оценявам лоялността ви към госпожица Изабел.
— Благодаря, ваша светлост. Да съобщя ли за вас?
Вместо отговор Джон прегледа последните три визитки. В него отново се надигнаха сляп гняв и ревност — чувства, с които смяташе, че отдавна се е простил. Никола дьо Жавел, Уилям Гримсби и дори собственият му брат, Рос, бяха идвали в Монтгомъри Хаус, за да поднесат почитанията си на Изабел.
В отговор на смутеното покашляне на Пебълз Джон вдигна поглед и обясни:
— Тръгвам си.
— Няма ли да оставите визитката си? — попита Пебълз с глас, в който се долавяше саркастична нотка.
След като бе решил, че икономът на семейство Монтгомъри е непоправим, Джон го погледна и поклати глава:
— Бих искал веднага да отнесете визитката ми на Изабел — рече той и тикна визитката си в ръката на възрастния мъж.
След това пъхна в джоба си останалите визитки пред слисания иконом. Двамата се спогледаха мълчаливо.
Най-сетне на устните на Пебълз се появи едва забележима усмивка.
— Видях шайката от хубостници, ваша светлост — рече той, — и мога само да одобря постъпката ви.
— Това ми носи необикновено облекчение — провлачено отвърна Джон.
Отново пред къщата, Джон погледна към Пикадили. Само на няколко метра от него стоеше опърпана възрастна жена, която му махаше с ръка. Дали не му даваше знак да я последва? Той се обърна, но не видя никого, освен продавачката на цветя.
Възрастната жена отново му махна.
Джон се запъти към нея, но тя изчезна по стълбите към парка на Монтгомъри Хаус. На най-горното стъпало Джон спря като вкаменен и съзря Изабел, която седеше сама на една пейка.
Навела глава над ръкоделието си, тя приличаше на някой рус ангел. От друга страна, никой не знаеше по-добре от него, какво можеше да се крие зад женската миловидност.
— Къде изчезна възрастната жена? — извика Джон, докато слизаше по стълбите към парка.
Неочакваната му поява уплаши Изабел.
— Какво, моля?
— Забелязах странна възрастна жена, която изчезна по тези стълби — Джон се приближи към пейката и се завъртя в кръг, оглеждайки безлюдния парк. — Не я ли видяхте?
Изабел зяпна от учудване.
— Възрастна жена, казвате. С овехтяла черна наметка?
— Да, същата.
Изабел поклати глава.
— Не съм я виждала.
— Знаете как е била облечена, а твърдите, че не сте я виждала? — Отговорът й го озадачи.
— Разбира се. Вече съм я виждала. — Изабел му се усмихна сдържано. — Жизел винаги носи едни и същи дрехи.
— Значи се казва Жизел?
Изабел кимна.
— От време на време идва, за да изпроси нещо за хапване. Вероятно е изчезнала в кухнята, без да съм я видяла.
Джон прие обяснението й и видимо се отпусна.
— Как, мислите, ще си намерите съпруг, ако седите тук сама? — попита той и седна до нея.
— Не съм сама. Вие сте при мен — отвърна Изабел и умислено зарея невиждащ поглед към градината. След известно време отново се обърна към него. — Съжалявам, че ме заварвате в толкова меланхолично настроение. Питам се къде ли е Майлс и какво ли прави сега.
— Братята ни са в Ню Йорк и се надявам, че сделките им вървят добре — обясни Джон. — Няма причини за безпокойство. Най-късно до лятото Джейми и Майлс ще си бъдат в Лондон.