Изабел го дари с лъчезарна усмивка. Мисълта за скорошното завръщане на брат й видимо подобри настроението й. Неочаквано Джон бе обзет от желанието някоя очарователна млада жена да очаква него със същия трепет. Преди много време се бе оказал достатъчно глупав, за да повярва, че е открил своята голяма любов. Ленор Гримсби се бе омъжила за него заради титлата и бе превърнала живота му в ад, докато…
— Какво правите тук, когато салонът е пълен с обожатели? — попита Джон, опитвайки да прикрие унинието си.
— Мъча се да се отърва от тях — отвърна Изабел с пресилена усмивка. — Плета шал.
— За кого?
— За момичето, което продава цветя на Бъркли Скуеър — отвърна Изабел. — Забелязах, че няма никаква топла дреха. Любовта към ближния е добродетел.
— Не можете да промените света, Бел.
— Вярно, но бих могла да стопля едно бедно дете.
— Това да не би да е начин да си спечелите още някой бял камък? — пошегува се Джон. — Ще ви трябват доста, за да компенсирате вчерашната лъжа относно външния вид на сестрите си.
— Бог е снизходителен към благородните лъжи.
— Госпожице Монтгомъри, обяснете ми защо вашите лъжи да са благородни — Джон протегна дългите си крака. Погледът му спря върху дланите й, които стискаха недовършения шал. Имаше дълги тънки пръсти, а дланите й бяха така нежни, че той…
— Има ли някакъв проблем?
— Не — отвърна Джон и я погледна. Какво друго можеше да й каже?
„Тъкмо си мислех как бих се почувствал, ако дланите ви ме погалеха нежно? Дали щях да изпитам опиянението на страстта?“ О, небеса. Тя би припаднала, ако узнаеше истинските му мисли.
Изабел го гледаше вторачено, а миловидното й лице бе придобило смутено изражение.
— Очаквам да ми обясните за благородните си лъжи — каза след дълго мълчание Джон.
— Осъдителната е винаги болезнена, а една благородна предотвратява нечий гняв или обида — обясни Изабел. — С други думи, една лоша лъжа причинява болка, а благородната спестява някому болка.
— Госпожице Монтгомъри, радвам се да науча, че и вие, подобно на всички останали, грешите понякога — рече Джон и се наведе към нея.
Изабел се изчерви.
— Разбира се. Но защо го казвате?
— Грешниците и престъпниците винаги намират оправдание за делата си — подразни я той. — Всъщност всяка лъжа е осъдителна.
Макар да му хвърли възмутен поглед, устните й се разтегнаха в усмивка.
— Аз съм на друго мнение, ваша светлост.
Джон стана и неочаквано смени темата.
— Преди да си тръгна, искам да ми обещаете нещо.
— Доколкото е по силите ми — отвърна с наведена на една страна глава.
— Стойте настрана от граф Рипън. Уилям Гримсби не е подходяща партия за вас. Всеки друг, но не и той.
Опърничавото изражение, което се бе появило на лицето й, подсказа на Джон, че току-що бе направил грешка. Изабел не бе изразила желание да си търси съпруг, така че той просто трябваше да си мълчи за Гримсби.
— Предпочитам сама да си съставям мнение за хората — отвърна Изабел с подигравателна усмивка. — По разбираеми причини не давам ухо на слухове.
— Проклятие, Бел. Аз ви давам възможност да вземете участие в светския сезон и…
— Никога не съм изразявала желание да участвам в светския сезон в Лондон — напомни му тя и стана от пейката.
— Не забравяйте за бала на семейство Дебре идната седмица — Джон понечи да си тръгне.
— Няма да отида.
— Напротив, ще бъдете там — извика през рамо той и се втурна нагоре по стъпалата, които извеждаха на улицата.
— Не, няма.
Джон не се обърна повече. Той мразеше жени, които винаги държаха да имат последни думата. На улицата погледна наляво и на няколко метра по-надолу забеляза малката продавачка на цветя. Понечи да тръгне в обратна посока към Пикадили. „Бих могла да стопля едно дете“ — спомни си думите на Изабел. Само като се сетеше, че една дама от висшето общество плете шал за някаква продавачка на цветя! Не можеше да си представи никоя друга дама, която би го сторила, и тази мисъл извика на лицето му усмивка. Джон спря.
— Ей! — извика той и се обърна рязко. — Ела тук, малката!
Смутеното момиче се приближи към него.
— Да, господине?
— Как се казваш, дете?
— Моли, господине.
Джон бръкна в джоба си. Всичко, което имаше у себе си, бяха една пет и една десетфунтова банкнота, с други думи, прекалено много дори за всичките цветя на момичето. С ясното съзнание, че може да стане за смях, той даде на момичето петфунтовата банкнота и погледна скришом Изабел, на чието лице се бе появила одобрителна усмивка.
— Вземам всичките ти цветя — обясни Джон на слисаното момиче. — Задръж рестото и си купи нещо за ядене.