Моли тикна в ръцете му всичките теменужки и незабравки.
— Бог да ви пази, господине.
— Теб също, дете.
След тези думи той с бързи стъпки се отправи по Пикадили към имението си на Парк Лейн. Почти можеше да чуе звука от падането на един бял камък в блюдото на небесната му везна.
Измина една дълга самотна седмица.
За да избегне обожателите, Изабел всеки ден се извиняваше с мигрена. Повече не видя настойника си, макар в „Таймс“ всекидневно да имаше информация за нощния му живот. Той съпровождаше госпожа Аманда Стенли в операта, а на едно празненство в тесен кръг в дома си госпожа Луси Спенсър бе танцувала с него неприлично много пъти. И което бе още по-лошо, Жизел не се появи повече, така че Изабел бе оставена насаме с мислите си.
Накрая тя взе важно решение за бъдещия си живот. От бала на семейство Дебре щеше да се изправи лице в лице със света. Щеше да флиртува с всичките си обожатели, като разбира се, ги държи настрана, докато Майлс не се върне от Америка. След това възнамеряваше да се върне в Стратфорд. Животът й бе толкова спокоен, преди да се появи херцог Ейвън и да развали всичко.
Точно седмица след последната си среща с херцога Изабел пристигна заедно с херцогинята и сестра й на бала на семейство Дебре. Делфиния, Лобелия и Рю също бяха там.
Никога преди Изабел не бе изглеждала толкова очарователно. Балната й рокля бе изработена от бледовиолетов муселин със златни нишки. Горната й част се придържаше от тънки презрамки, които подчертаваха безупречната белота на шията и раменете й. Златната й коса бе сплетена на плитка и вдигната на кок на тила й. Изабел съзнаваше, че е облечена не по-лошо от останалите жени в залата. Защо тогава не притежаваше тяхната самоувереност? Чувстваше се толкова несръчна, колкото малкото сираче, което бе свирило на флейта край брега на Ейвън.
Тогава една мисъл проблесна в съзнанието й като светкавица. Дори и да се обличаше и държеше като останалите момичета, в сърцето си тя никога нямаше да прилича на тях.
Изабел докосна златния си медальон с надеждата, духът на покойната й майка да й даде сила да понесе тази и всички останали вечери до завръщането на Майлс. Тогава си спомни за херцог Ейвън. Какво ли щеше да си помисли, забелязвайки нейната промяна? Но защо за нея бе толкова важно да му се хареса? В крайна сметка той бе чисто и просто един нетърпимо високомерен и арогантен мъж. Изабел огледа присъстващите. Джон все още не бе пристигнал. Делфиния вече танцуваше с майор Гримейс, докато Лобелия и Рю разговаряха с господата Спюинг и Ханкок.
— Добър вечер, ваша светлост — дочу тя един чувствен женски глас.
— Госпожо Монтаг — прозвуча друг.
Изабел се обърна и видя Аманда Стенли и Луси Спенсър, които усмихнато поднасяха почитанията си на майката и лелята на Джон. И макар да бъбреха с възрастните жени, погледите и на двете не се откъсваха от Изабел.
— Както виждам, тази вечер веселите вдовици са излезли на лов — самодоволно рече херцогинята.
Младите жени се усмихнаха учтиво. Очевидно с усилие успяваха да запазят спокойствие, но не смееха да се покажат непочтителни към майката на херцога.
— Познавате ли вече госпожица Изабел Монтгомъри? — попита херцогинята.
— Официално все още не — отвърна Аманда Стенли.
— Макар сестрите й вече да ни разказаха това-онова за нея — подигравателно добави Луси Спенсър.
Решена да не позволи да бъде смутена, Изабел дари двете жени с дръзка усмивка.
— Сигурна съм, че скъпите ми сестри не са пестили похвалите по мой адрес — тя се обърна отегчено, установявайки, че не й бе трудно да се държи високомерно.
Тогава зърна Никола дьо Жавел, който си проправяше път през множеството и очевидно се бе насочил към нея. През последните дни бе успяла да го държи настрана, подобно на останалите си обожатели. Сега трескаво обмисляше как да избегне танца с него. Почувства се като животно в капан и простена вътрешно при мисълта за допира от пръстите му, докато я водеше под звуците на валса.
— Добър вечер, ваша светлост… Госпожо Монтаг — Никола поздрави първо двете възрастни жени. — Добър вечер, Изабел. Липсваше ми.
Изабел се насили да се усмихне.
— Имах мигрена, Никола.
— Сега изглеждаш напълно възстановена — той улови ръката й. — Ела, танцувай с мен.
Неочаквано нечии пръсти стиснаха дланта й.
— Съжалявам, Ники. Госпожица Монтгомъри вече ми обеща този танц — Уилям Гримсби я погледна настойчиво. — Нали така, госпожице?
— Разбира се, лорд Гримсби — потвърди Изабел. Изпита облекчение и се почувства поласкана от мисълта, че един от най-привлекателните мъже в залата я кани.