Защо Никола дьо Жавел толкова държеше да се ожени за нея, въпреки че не я обичаше? Тя не притежаваше почти нищо. Наистина Майлс щеше да й даде щедра зестра, но защо Никола си губеше времето с нея, вместо да ухажва някоя богата наследница.
Изабел не се нуждаеше от повече подробности. Озадачена от странния разговор, тя се запъти към главното стълбище. Поне през следващите една-две седмици нямаше да й се наложи да се крие от Никола.
— Съжалявам, господине — достигна до нея гласът на Пебълз. — Госпожица Изабел все още е в стаята си.
— Тогава ще оставя визитката си — чу тя един мъжки глас.
Изабел надникна през перилата и видя Уилям Гримсби да разговаря с иконома.
— Добър ден, господине! — извика тя и се втурна надолу по стълбите.
Двамата мъже се обърнаха към нея. Граф Рипън й се усмихна.
— Разбрахме се да ме наричате Уилям, забравихте ли?
Изабел кимна и отвърна на усмивката му.
— На какво дължа честта?
— Безпокоях се за вас и реших да се уверя, че снощната случка не ви е разстроила прекалено — обясни той.
Изабел се изчерви.
— Аз съм добре, но трябваше да изтърпя лекцията на настойника си относно общуването насаме с мъже.
— Този път не мога да не се съглася със Сен-Жермен — отвърна Уилям. След това добави, мръщейки чело: — Изглежда, херцогът не остана особено доволен от факта, че ви се притекох на помощ.
— Херцог Ейвън наистина е мой временен настойник — каза Изабел, — но той не може да ми нарежда какво да правя.
— При тези обстоятелства бихте ли имала нещо против утре сутрин да дойдете на разходка с мен в Хайд Парк? — попита Уилям.
Въпреки съвета на Жизел младата жена се поколеба за миг. Настойникът й нямаше да одобри избора й на компаньон, макар графът да бе спасил доброто й име.
— Вероятно се съмнявате, че Сен-Жермен би одобрил решението ви — подхвърли Уилям.
— С най-голямо удоволствие ще дойда с вас утре сутринта. — Изабел го дари с победоносна усмивка. Изглеждаше доста по-самоуверена, отколкото се чувстваше в действителност.
— Да кажем към девет?
Изабел кимна.
— Девет часът е превъзходно време за разходка.
Поднасяйки дланта й към устните си, Уилям промърмори:
— Времето до утре сутринта ще ми се стори цяла вечност, госпожице.
— Наричайте ме Изабел, забравихте ли?
Уилям се ухили.
— До утре, Изабел.
Младата жена проследи с поглед графа и съжали за решението си. Чувстваше се задължена да приеме поканата му в знак на благодарност за това, че я бе защитил от племенника на мащехата й, а освен това й допадаше галантното му държание. И което бе най-важно, Жизел я бе посъветвала да приеме поканата му.
Въпреки това мисълта за реакцията на херцога, когато узнаеше за тази разходка, не й даваше покой. Изабел напълно изгуби апетит и реши да се върне в стаята си и да поговори със своя ангел хранител.
Потънала в мисли, тя се запъти към стаята си. Сякаш от огромно разстояние долови някакво почукване на входната врата и стъпките на иконома.
— Изабел!
Младата жена спря. Гласът на херцог Ейвън не звучеше особено радостно.
Изабел се обърна и устоя на погледа на тъмните му очи. Защо беше толкова привлекателен? Тайнствената аура на херцога я привличаше по странен и необясним начин, нещо, което не би могла да изпита с русия граф.
— Елате при мен — нареди й Джон. — Бих искал да поговорим.
— Да не би да възнамерявате да ми се извините за снощи?
Джон прекоси вестибюла и спря пред стълбището.
— Какво искаше от вас Гримсби?
Изабел решително го погледна в очите и отвърна:
— Уилям се осведоми как се чувствам… — тя се поколеба, а след това добави, свеждайки поглед: — Покани ме на разходка в Хайд Парк.
— Забранявам ви да предприемате каквото и да било заедно с него.
— Забранявате ми? — невярващо повтори Изабел.
— Гримсби е опасен човек. Не искам да имате нищо общо с него.
— Онова, което искате вие, не ме интересува ни най-малко — отвърна Изабел, обърна се и се втурна нагоре по стълбите.
На другата сутрин Изабел стана по-рано от обикновено, за да се подготви за разходката в Хайд Парк. Тя облече дълга до глезените синя рокля с висока яка, подходяща наметка с качулка и черни ботуши от дивечова кожа. Макар качулките вече да бяха излезли от мода, Изабел ненавиждаше глупавите дамски шапки, с които човек се чувстваше така, сякаш има на главата си птиче гнездо.
С всяка изминала минута чувството й за вина растеше.