— Не мислиш ли, че би трябвало да откажа поканата? — обърна се Изабел към възрастната жена, която седеше пред камината. — Бих могла да се извиня с нов пристъп на мигрена.
— Лъжата е ужасен грях.
— Да, но всеки следващ път е по-лесно от предишния.
— Дете мое, бих искала да ти напомня, че миротворците са благословени и истински чада Божии — обясни Жизел.
— Говориш с недомлъвки.
Жизел я дари с многозначителна усмивка.
— Наистина ли?
Изабел стисна медальона си и се загледа в празното пространство, питайки се какво ли означаваха думите на възрастната жена. Не след дълго тя се впусна към своя ангел хранител.
— Бих могла да използвам възможността, за да помиря Джон и Уилям.
— Чудесна идея — отвърна възрастната жена.
Устните на Изабел се разтеглиха в усмивка.
— И освен това е единствено моя.
— Време е да тръгваш, дете мое. Вече е девет часът.
Изабел се появи във вестибюла точно в момента, в който Пебълз отваряше входната врата пред граф Рипън.
— Добро утро, Уилям — усмихнато поздрави тя графа. — Както виждате, точна съм.
— Какво приятно изключение от правилото — рече Уилям и поднесе дланта й към устните си.
— Какво искате да кажете?
— Дамите от висшето общество обикновено карат кавалерите си да ги чакат — обясни той.
Изабел се изчерви.
— О, не знаех.
— Радвам се. — Уилям се усмихна. — Уверявам ви, че очарованието на това прекрасно пролетно утро бледнее пред необикновената ви красота.
— Благодаря за комплимента — зарадвана промърмори Изабел. Толкова лесно се свикваше с ласкателствата на мъжете.
— Това е самата истина. — След тези думи графът на Рипън я изведе навън и й помогна да се качи в тегленото от два бели коня ландо. Той също се качи и потеглиха към Пикадили.
Изабел се облегна назад и заоглежда околните сгради. Откакто бяха напуснали Стратфорд, разходките много й липсваха.
Изабел погледна безоблачното синьо небе. Природата се пробуждаше за нов живот. По това време на годината в Стратфорд червеношийките навярно вече подскачаха из стърнищата, скорците напяваха любовни песни на любимите си, а минзухарите поднасяха чашки към животворните лъчи на слънцето.
Неочаквано Изабел бе връхлетяна от ужасна носталгия. Тя с въздишка си помисли, че трябва да живее без радостта от тази гледка до края на светския сезон в Лондон.
— Случило ли се е нещо? — попита Уилям.
Изабел си наложи да се усмихне и поклати глава.
— Изпитвам носталгия по Стратфорд.
— Мога да ви разбера — съчувствено рече Уилям. — Аз също понякога копнея за усамотението на фамилното ни имение в Северна Англия.
Думите му, които напълно отговаряха на собствените й чувства, я накараха да наостри слух.
— Трябва да сме сродни души.
След като бяха оставили Пикадили зад себе си, свиха по посока на Парк Лейн, а оттам към Хайд Парк.
— Изабел!
Изабел се обърна и видя Лобелия, която седеше в една карета със Стивън Спюинг, барона на Бароус. Тя помаха на сестра си, но лъчезарната усмивка застина на лицето й, когато видя Джон Сен-Жермен да язди до Аманда Стенли.
— Снощи беше в компанията на Луси Спенсър — подхвърли Уилям.
— Не ме интересува с кого излиза настойникът ми — излъга Изабел. — Ако трябва да бъда честна, с нетърпение очаквам завръщането на брат си, за да се отърва най-сетне от херцог Ейвън.
— Не мога да ви упрекна за това — отвърна Уилям.
„Благословени миротворците, защото те са истински чада Божии“ — помисли си Изабел, а изрече на глас:
— Всъщност той не е толкова лош.
— Дяволът притежава способността да се превъплъщава във всевъзможни образи — Уилям я погледна крадешком.
Теменуженосините очи на Изабел огледаха спътника й.
— Не е ли възможно двамата с Джон да изгладите различията си?
— Станалото не може да се върне — отвърна Уилям, без да я погледне.
— Какво искате да кажете?
Уилям накара конете да спрат, а след това я погледна настойчиво.
— Джон Сен-Жермен уби сестра ми — каза той накрая.
Изабел имаше чувството, че е получила удар в стомаха.
Беше пребледняла като платно, чак се задъха.
— Зле ли ви е? — с угрижено изражение се наведе над нея Уилям.
Рязкото движение с ръка на Изабел го накара да се отдръпне. Тя бавно се съвзе и понечи да защити настойника си.
— Господине, сигурна съм, че грешите — поде. — Понякога негова милост наистина се държи отвратително, но въпреки това той не би…
— Джон Сен-Жермен взе сестра ми Ленор за жена и е виновен за преждевременната й смърт — с неприкрита омраза каза Уилям. — Възнамерявам да му поискам сметка за това.