Изабел бе слисана. Защо Джон бе скрил истинската причина за враждата си с Гримсби?
— Не се чувствам добре — прошепна Изабел, ужасена от смущаващото откритие и зловещия блясък в очите на графа. — Моля ви, откарайте ме обратно вкъщи.
— Не възнамерявах да ви развалям прекрасната сутрин — Уилям, изглежда, бе възвърнал самообладанието си, защото лицето му се разведри.
— Вярвам ви, но въпреки това бих искала да се прибера у дома — този път Изабел наистина почувства непоносимо главоболие.
Уилям кимна и обърна конете. Краткия път до Бъркли Скуеър изминаха в мълчание. Пред Монтгомъри Хаус Уилям понечи да й помогне да слезе, но тя отказа и съвсем не по дамски скочи от колата. След това се втурна по стълбите към входната врата.
— Изабел! — извика Уилям.
Без да се обърне, Изабел отвори входната врата, а след това я затръшна след себе си. Тя затвори очи и се облегна на масивната врата от дъбово дърво, сякаш това щеше да облекчи изопнатите й до скъсване нерви и да й помогне да овладее чувствата си.
— Зле ли ви е, госпожице? — попита Пебълз.
— Вие ми се свят — отвърна Изабел и отвори очи.
— Ще ви помогна да се качите в стаята си.
Изабел поклати глава, но веднага съжали за това. С треперещи колене тя прекоси вестибюла и се запъти по стъпалата към стаята си.
— Опитът да помиря тези двама мъже бе най-голямата грешка, която можех да сторя — извика тя, прекрачвайки прага на стаята си.
— За каква грешка говориш, дете мое? — Жизел я погледна през рамо.
— Джон Сен-Жермен е убил сестрата на Уилям.
— Дете мое, понякога ме изумяваш — рече Жизел и сякаш потъна в земята.
— Не ме изоставяй! — извика Изабел и се завъртя в кръг, търсейки възрастната жена с поглед. — Имам нужда от теб!
— Онова, от което имаш нужда, е време, за да помислиш.
В продължение на седмица тя отказваше да приеме, когото и да било.
Рано сутринта на последния мартенски ден Изабел седна в едното от креслата пред камината в стаята си. Разбунените й чувства не й даваха покой. За да се поразсее, тя поднесе флейтата към устните си, но не посмя да засвири. Защо Жизел я бе изоставила в мига, в който имаше най-голяма нужда от нея?
Изабел остави флейтата на пода до креслото си и въздъхна дълбоко. Вече цяла седмица се опитваше да избяга от смущаващите мисли, които се тълпяха в главата и. Може би вместо това бе по-добре да се изправи срещу тях.
Дали Уилям Гримсби бе казал истината? Наистина ли херцог Ейвън бе убил жена си и бе избегнал наказанието благодарение на титлите и социалното си положение?
Изабел просто не можеше да повярва, че Джон е способен на убийство. Решаващата точка бе, че Уилям Гримсби вярваше в това. Въпреки непрестанните си конфликти с херцога, Изабел съзнаваше, че му бе длъжница за това, че я бе избавил от брака с племенника на мащехата й. Трябваше да предупреди Джон, че Гримсби жадува за отмъщение.
— Най-сетне една разумна мисъл.
Изабел рязко извърна глава и видя Жизел да седи в другото кресло.
— Най-сетне — с облекчение въздъхна тя. — Къде беше?
— Навсякъде и никъде — отвърна Жизел, свивайки рамене. — Значи вече си убедена, че негова милост е неспособен да извърши убийство?
— Заблуждавам ли се?
— Никога не се съмнявай в себе си, дете мое.
— Виж само — Изабел посочи с ръка стаята си.
Възрастната жена се огледа и се усмихна. Стаята бе превърната в истинско море от теменужки и незабравки.
— Може би един ден продавачката на цветя ще ти оплете шал — подсмихна се Жизел.
— За какво говориш?
Жизел се закиска.
— През последната седмица Джон Сен-Жермен изкупи всичките цветя на бедното момиче.
— Откъде знаеш това?
— Отварях си очите и ушите.
— Не те видях нито веднъж.
— Дете мое, мислиш ли, че един ангел хранител ще остави в беда смъртния, за когото е отговорен?
— През цялото време си била тук, в къщата?
— Това, че не можеш да ме видиш, не означава, че съм изчезнала — рече Жизел. — Любовта не може нито да се види, нито да се пипне, но тя съществува.
Изабел кимна замислено.
— Също както омразата — добави тя, мислейки за Уилям Гримсби.
— Омразата отравя човешката душа. Човек намира покой само в любовта — обясни й Жизел. — Появих се, защото видях, че се вразумяваш, и исках да ти дам един съвет.
Изабел я погледна с очакване.
— Утре сутринта трябва да отидеш в имението на Сен-Жерменови и да поговориш с негова милост — рече Жизел.
— Не мога да го направя — възпротиви се Изабел. — Неприлично е жена да посещава мъж. Това ще съсипе името ми.
— Толкова рано сутринта няма да те забележи никой — отвърна Жизел. — Освен това утре е първи април, а на този ден са позволени известни волности. Празникът на глупците започва по залез-слънце и завършва по обяд на другия ден.