— Не зная — Изабел се колебаеше. — Какво ще стане, ако…
— Защо вие, смъртните, винаги сте толкова нерешителни? — ядосано я прекъсна Жизел. — Ако мълча, ме молиш за съвет. Предложа ли ти съвет, твърдиш, че не можеш да го приемеш. Щастието обича смелите. Дете мое, някога да си получавала от мен лош съвет?
Изабел смутено поклати глава.
— Прости ми. Ще се вслушам в божествената ти мъдрост.
— Благодаря ти, Господи, за малките чудеса, които правиш — промърмори Жизел, вдигайки поглед към небето.
Точно в осем на следващата сутрин Изабел открехна вратата на стаята си и се ослуша. Къщата бе притихнала. Тя подаде глава през вратата, за да се убеди, че коридорът е пуст. След това погледна старата си приятелка и прошепна:
— Пожелай ми успех.
— Приятно приключение — отвърна Жизел.
В коридора Изабел затвори безшумно вратата на стаята си и се спусна към стълбището за прислугата в задната част на къщата. Загърната в черна наметка с качулка и обута в черни ботуши, тя изглеждаше като някое селско момиче, отиващо на пазар. Под наметката бе облякла тънка вълнена рокля и затворена ленена блуза. Не бе безопасно за заможен на вид човек да обикаля лондонските улици толкова рано. Поне така я бе уверила Жизел.
Изабел се втурна в кухнята, уплаши подобаващо прислугата и като се усмихна лъчезарно, рече:
— Не можах да спя и реших да изляза, за да глътна малко чист въздух.
След това изхвръкна през задната врата.
— Чист въздух в Лондон? — дочу удивлението на една от кухненските прислужници.
Навън Изабел скри русата си коса под качулката и се втурна по стълбите към улицата. Скоро тя вече бе оставила зад себе си Бъркли Скуеър и забърза по посока на Пикадили и Парк Лейн, където живееше херцогът.
След четвърт час Изабел вече стоеше пред дома на Джон Сен-Жермен. Тя се огледа, но улицата беше безлюдна. Изкачи трескаво стълбите към входната врата и почука енергично. Надяваше се да й отворят, преди някой минувач да я бе видял.
След миг младата жена се оказа очи в очи с иконома на Сен-Жерменови, който не успя да скрие изненадата си.
— Добс — с облекчение въздъхна тя.
— Госпожице Монтгомъри, какво правите тук?
— Трябва да говоря с негова милост — настоятелно рече тя.
Добс отстъпи, за да я пусне да влезе.
— Побързайте, госпожице, преди някой да ви е видял — той затвори вратата след нея.
Изабел се огледа с невиждащ поглед. Сега мислите й бяха напълно заети с онова, което щеше да каже на херцога.
— Негова милост все още не е слязъл — обясни Добс. — Имате ли нещо против да почакате в салона?
Изабел нерешително прехапа долната си устна. Ако останеше в дома на херцога повече от предвиденото, посещението й нямаше да остане незабелязано.
— Коя е стаята на негова светлост? — попита тя, насочвайки се към мраморното стълбище.
— Госпожице Монтгомъри! — възмутено възкликна Добс.
Изабел вече бе сложила крак върху първото стъпало.
— До няколко минути трябва да съм си тръгнала, иначе ще забележат изчезването ми.
— Стаята на негова милост е на втория етаж, първата врата вдясно.
Изабел се втурна нагоре по стълбището и спря едва пред въпросната врата. Поколеба се за миг, но след това събра цялата си смелост и почука на вратата.
— Влез — дочу тя гласа на херцога.
Изабел отвори вратата и влезе в помещението, но разкрилата се пред очите й гледка я накара да замръзне на място. Настойникът й, който току-що бе приключил утринния си тоалет, бе облечен само с черен копринен халат.
— Мислех, че вече сте ми приготвил дрехите, Добс — рече Джон, докато отстраняваше от лицето си остатъците от пяната за бръснене.
Изабел стоеше изгубила ума и дума. Джон се обърна бавно, а на лицето му се изписаха смущение и гняв. Той хвърли кърпата на пода.
— Какво правите тук? — с няколко големи крачки той се озова до нея. — Трябва веднага да си тръгнете.
— Бих искала да обсъдим нещо важно — на красивото й лице бе изписана непоклатима решителност. — Няма да мръдна оттук, преди да сте ме изслушал.
— Ако се разчуе за посещението ви тук, завинаги ще се простите с доброто си име.
— Плюя на това.
— Тогава ме изчакайте в салона — рече Джон, а докато й отваряше вратата, на устните му трепна едва доловима усмивка.
Изабел поклати глава.
— Мащехата ми не знае, че съм тук. Губите ми времето.
Джон кимна, за да й даде да разбере, че е на нейно разположение. Посочи елегантната кушетка пред камината.
— Елате, да седнем и да поговорим за онова, което по ваше мнение е толкова важно.