Изабел премести поглед от лицето му към стилната мебел пред камината, нервно облиза устни. Миг след това тя решително изправи рамене, мина покрай него и седна в единия край на кушетката.
Свела поглед към треперещите си длани, стиснати в скута й, Изабел забеляза, че херцогът бе седнал много близо до нея, че усещаше топлината на бедрото му. Неочаквано й се зави свят. Никога преди не бе седяла толкова близо до някой мъж. Защо, по дяволите, трябваше да бъде толкова привлекателен?
Когато го погледна, се уплаши, че ще се изгуби в бездната на тъмните му очи. Неочаквано сякаш изгуби дар слово.
— Благодаря за цветята — успя най-сетне да промълви тя.
— Няма за какво — отвърна Джон с подигравателна усмивка. — Е, какво е толкова важно, че да си струва заради това да заложете доброто си име?
— Уилям Гримсби разпространява слухове по ваш адрес — рече Изабел, мръщейки чело. Тя се поколеба за миг, след което допълни: — Твърди, че сте убил съпругата си.
— Е, и? Вярвате ли на думите му? — попита Джон, вземайки дланта й в своите.
— Не ставайте глупав. Вие не бихте навредил и на мравка — Джон се ухили. — Но твърденията на Гримсби могат да ви създадат неприятности — предупреди го тя.
— Не се безпокойте за Уилям — отвърна Джон. — Бившият ми шурей е безобидно дрънкало и не представлява заплаха за мен.
— Графът жадува за отмъщение за смъртта на сестра си — възрази тя. — Видях изпълнения му с омраза поглед.
— Заложила сте на карта доброто си име, за да ме предупредите?
— Може би — промърмори Изабел, и отново сведе поглед.
Съвсем неочаквано Джон поднесе ръката й към устните си и внимателно я накара да го погледне.
— Ленор Гримсби умря след помятане.
— О, Джон, толкова съжалявам — Изабел докосна с длан бузата му.
Джон извърна глава и целуна дланта, която го бе погалила.
— Човек би могъл да се изгуби в очите ви — дрезгаво рече той. — Винаги съм се опитвал да стоя на разстояние от вас.
Изабел наблюдаваше като омагьосана лицето му, което все повече се приближаваше към нейното. Видът на устните му накара пулса й да се учести.
Тя затвори очи. Устните им се сляха. Неговите бяха топли и нежни, а мъжественото му ухание опиваше сетивата й.
Изабел се чувстваше така, сякаш не притежаваше собствена воля. Когато силните му ръце я прегърнаха и привлякоха към мускулестото му тяло, тя го прегърна.
Предавайки се на това непознато възбуждащо усещане, Изабел отвърна на целувката му. Разтвори устни пред настойчивия му език, който проникна в устата й и вкуси от невероятната й сладост.
Изабел потръпна в прегръдката му. Разтапяйки се от целувката му, тя последва неговия пример и скоро езикът й се заигра с неговия. След това, докато Джон обсипваше с нежни целувки слепоочията, клепачите и шията й, тя се отпусна назад върху кушетката.
Когато устните им отново се сляха, Изабел забеляза, че той бе свалил наметката и вдигнал блузата й и сега се наслаждаваше на гледката на гърдите й, но това не я притесняваше. После търсещите устни на Джон последваха погледа му.
Изабел потръпна от страст. Влудена от желание, тя притисна девственото си тяло към неговото…
9
— Джон Сен-Жермен, веднага пусни невинното момиче!
Все още замаян от страст, Джон обърна поглед в посоката, от която бе дошъл гласът. В същия миг дочу смутената въздишка на лежащата до него жена.
„Мили Боже“ — възкликна мислено и мигновено осъзна ситуацията, в която се намираше. Собствената му майка стоеше в спалнята му, а той държеше в обятията си полуголо момичето, на което бе настойник.
— Веднага щом стана, се облечи — прошепна в ухото на Изабел.
Джон стана от кушетката така, че майка му да не може да види Изабел, която трескаво оправи блузата си. Джон осъзна, че ситуацията бе дори по-критична, отколкото бе решил отначало. Спалнята му бе по-оживена от площад в пазарен ден.
Джон огледа всеки от присъстващите. Майка му не бе на себе си от гняв, леля му — също. На лицето на Делфиния Монтгомъри до вратата бе изписан ужас. Най-лошото обаче бе реакцията на брат му, който стоеше и се хилеше като полуидиот. По дяволите, чувстваше се като ученик, спипан при първата му целувка.
Джон погледна крадешком Изабел, която сега стоеше до него. Бе се загърнала в наметката си, а само допреди миг руменото й от страст лице сега бе бяло като платно.
— Съжалявам, ваша светлост — обади се Добс, който стоеше зад натрапниците. — Направих всичко възможно, за да предотвратя това.
— Оценявам усилията ви — рече Джон. — Върнете се към задълженията си.
Икономът побърза да напусне помещението.