Джон се обърна към дамите и понечи да ги покани в салона, но забеляза Делфиния Монтгомъри да се приближава към него. Тъй като си даваше сметка, че тя навярно не е на себе си от гняв, Джон мълчаливо я изчака да се приближи. Вместо да пристъпи към него обаче, тя спря пред Изабел и неочаквано вдигна ръка, за да я зашлеви. Джон беше по-бърз.
— Ако още веднъж посегнете на бъдещата ми съпруга, горчиво ще съжалявате — заплаши я той, без да пуска китката й.
— Бъдеща съпруга? — удивено повтори Изабел.
— О, каква чудесна новина — възкликна херцогинята. Естер кимна в знак на съгласие.
— Винаги съм знаела, че си възпитала добре синовете си, Теса.
Джон не сваляше поглед от Делфиния.
— Разбрахте ли предупреждението ми, госпожо Монтгомъри?
Делфиния кимна.
— Всъщност не е необходимо да се жертвате — отвърна тя. — Ники ще се ожени за малката.
— Няма да се омъжа за Дьо Жавел — извика Изабел.
— И дума не може да става за това — каза Джон. — Вече обещах на Бел да я направя своя жена. Нали така, съкровище?
Изабел бе готова на всичко, за да избегне женитбата с Дьо Жавел.
— Да, аз приех предложението на негова милост — отвърна тя, без да се колебае. — Убедена съм, че когато се върне, Майлс ще одобри решението ми.
— Рос, отведи дамите в салона, за да мога да се облека — нареди на брат си Джон. — Слизам веднага.
— Госпожице Монтгомъри, настоявам да ви съпроводя — рече Рос, когато Изабел се запъти към вратата. — Нали няма да вземете да припаднете?
Изабел поклати глава. Джон добре можеше да си представи плахата усмивка, появила се на очарователното й лице.
— Разбира се, че няма да припадне — намеси се леля Естер. — Скъпата Изабел е направена от твърдо дърво. Не мислиш ли, Теса?
— Със сигурност — съгласи се майката на Джон, докато излизаше от стаята. — Точно затова е най-добрата партия за сина ми.
Когато десет минути по-късно Джон слезе в салона, госпожа и госпожица Монтгомъри изглеждаха така, сякаш някой току-що бе починал. Все още бледа като платно, Изабел седеше върху една покрита с червено кадифе кушетка, вкопчена в позлатените й облегалки. Мащехата й седеше срещу нея и й хвърляше гневни погледи.
Защо жена като нея, която видимо даваше мило и драго да получи достъп до висшето общество, се противопоставяше на брака на заварената си дъщеря с първия херцог на Англия?
— Преди да обсъдим подробностите — привлече вниманието на присъстващите Джон, — бих искал да зная как така всички изведнъж се оказахте в дома ми.
Пръв заговори Рос.
— Прибирах се вкъщи след тежка нощ и ми се прииска да те видя.
— И на мен ми хрумна същото — рече майка му. — Имах чувството, че си в затруднение.
— А на мен сякаш някой ми прошепна на ухото, че Изабел е тук.
— Точно така — потвърди Рос.
— И с мен стана същото — добави херцогинята.
— Имаш ли да ми кажеш нещо за това?
— Не чух никакви гласове — отвърна тя, видимо учудена от въпроса му.
— Кой друг знаеше, че си се запътила насам? — в гласа на Джон се долавяше хаплива нотка.
Изабел понечи да отвърне нещо, но след това размисли. След кратко мълчание тя отвърна, без да откъсва поглед от противоположната стена на салона:
— Единствено Бог знаеше къде отивам.
„Лъже“ — реши Джон и гневно я стрелна с поглед. Беше очевидно, както и това, че току-що го бе накарала да обещае да се ожени за нея. Нямаше друго обяснение за случилото се тази сутрин. Тя не бе по-различна от Ленор. Мили Боже, нищичко ли не бе научил от нещастния си брак?
— Истинско чудо, нали? Засега да оставим настрана този въпрос и да обсъдим подробностите около сватбата — рече Джон. Не искаше да обвинява Изабел в присъствието на майка си, която очевидно харесваше момичето. Той се обърна към херцогинята. — Вие с леля Естер и госпожа Монтгомъри ще се заемете с подготовката на сватбеното тържество. Разбира се, всички разходи са за моя сметка.
— О, с удоволствие — възкликна херцогинята.
— Теса, всъщност никога не съм участвала в подготовката на сватбено празненство — възрази сестра й.
— Убедена съм, че ще се справим с лекота — отвърна херцогинята. — Това е като подготовката на бал.
— Сватбената церемония ще се състои в църквата „Света Троица“ в Стратфорд. След това ще дадем прием за двеста гости в Ейвън Парк — каза Джон. — Двадесет и четвърти юни ми се струва подходяща дата.
— Но това означава, че ще имаме само единадесет седмици за подготовката — възпротиви се майка му.
— Или ще се задоволиш с тези единадесет седмици — рече Джон с нетърпящ възражение тон, — или ще избягаме и ще се оженим само двамата.
Херцогинята и сестра й въздъхнаха при мисълта за възможен скандал. Рос се подсмихна. Джон се обърна към Делфиния.
— Днес, точно в пет часа следобед, ще дойда в Монтгомъри Хаус. Бъдете готова за подписване на брачното споразумение — въпреки нещастното си изражение, Делфиния успя да кимне. — Бих искал да предотвратя възможни слухове по адрес на Изабел — рече Джон. — В замяна на вашата дискретност ще помогна на дъщерите ви да се омъжат за Спюинг и Ханкок. Допускам, че двамата господа са набелязаните жертви.
— Не бих формулирала така намеренията на дъщерите си — ледено отвърна Делфиния.
— Нека не спорим за думите, скъпа тъщо — рече Джон с изкуствена усмивка. — Споразумяхме ли се?
— Да, ваша светлост.
— Тъй като за момента това е всичко, ще ви помоля да ме извините. Рос, остани за малко. Бих искал да поговоря с теб на четири очи.
Херцогинята, леля Естер и Делфиния се изправиха. Единствено Изабел не помръдна от мястото си.
— Никой не ме попита какво искам аз — едва чуто промълви тя.
Джон улови дланта й и й помогна да се изправи. Той надникна в най-очарователните теменуженосини очи, които някога бе виждал.
— Съкровище, не след дълго ще бъдеш херцогиня — обясни й той. — Какво повече искаш?
Широко отворените й очи хвърляха гневни искри, Джон не повярва на очите си. Русата вещица се държеше така, сякаш тя бе измамената. Ако беше мъж, със сигурност би направила кариера в политиката.
— Ще се видим по-късно — обясни Джон. — Дотогава ще се почувстваш по-добре. Междувременно направи списък на хората, които би желала да поканиш на сватбеното тържество.
Херцогинята улови Изабел под ръка и я изведе от салона. Леля Естер и Делфиния ги последваха.
— Мислех, че се отвращаваш от блондинки — рече Рос, след като дамите бяха излезли.
Джон хвърли на брат си неодобрителен поглед.
— Не разбирам как позволих на тази малка вещица да ме хване в капана си. Тя не е можела да знае, че съм си вкъщи.
— Изабел Монтгомъри не е вещица — отвърна Рос. — Тя е точно такава, каквато изглежда. Предишният ти брак ти пречи да разсъждаваш трезво, макар да не разбирам защо. Ленор нямаше вина за трагичния инцидент, отнел живота й, и този на нероденото ви дете.
— Какво друго обяснение имаш за това, че всички вие се появихте в дома ми точно в този съдбовен момент? — попита Джон, сякаш не бе чул последните думи на брат си.
— Нямам обяснение — отвърна Рос. — Признай, братко, че от мига, в който си я видял, искаш да имаш Изабел Монтгомъри.
— Един мъж трябва да бъде господар на желанията си — рече Джон с нотка на сарказъм.
— Както кажеш. Аз лично имам чувството, че никога няма да съжаляваш за това, за тази женитба — каза Рос. — Съжалявам само, че няма някоя по-малка сестра, която да прилича на нея.
— Изабел има две доведени сестри — отвърна Джон с дяволита усмивка — Бих могъл да уредя нещо.
— Не си прави труда.
— Едно ме озадачава — обясни на брат си Джон. — Защо Делфиния е против брака ми с Бел?
Рос сви рамене.
— Вероятно повече би се радвала да види омъжена за теб някоя от родните си дъщери.
— Не ми се вярва. — Джон направи гримаса. — Не вярвам, че госпожа Монтгомъри е таяла подобни надежди. Засега мотивите й остават неясни. Между другото, ще станеш ли мой кум?
— За мен ще бъде чест — отвърна Рос. — Питам се какво ли ще каже за това Майлс Монтгомъри, когато се върне.
— Граф Страфорд ми даде да разбера, че ако пожелая, мога да взема сестра му за жена — отвърна Джон.
Рос се закиска.
— Не ми се вярва да е очаквал, че ще го разбереш толкова буквално. Мога ли да направя нещо за теб?
— Осведоми „Таймс“, че херцог Ейвън ще се жени отново и им съобщи името на избраницата — отвърна Джон. — Докато се занимаваш с това, ще помоля адвоката си да изготви брачния договор, а след това ще трябва да се огледам из бижутерийните магазини за някой годежен пръстен.
Рос кимна и се запъти към вратата.
— В пет часа бъди в Монтгомъри Хаус — извика след него Джон. — Имам нужда от свидетел за подписването на брачния договор.
След това се приближи до прозореца. Надяваше се брат му да е прав и Изабел наистина да се окаже такава, каквато изглеждаше. Имаше усещането, че този брак твърде много се различава от предишния. Да, Изабел Монтгомъри бе лицемерна и коварна, но въпреки това той я желаеше. С цялото си същество.