Херцогинята и сестра й въздъхнаха при мисълта за възможен скандал. Рос се подсмихна. Джон се обърна към Делфиния.
— Днес, точно в пет часа следобед, ще дойда в Монтгомъри Хаус. Бъдете готова за подписване на брачното споразумение — въпреки нещастното си изражение, Делфиния успя да кимне. — Бих искал да предотвратя възможни слухове по адрес на Изабел — рече Джон. — В замяна на вашата дискретност ще помогна на дъщерите ви да се омъжат за Спюинг и Ханкок. Допускам, че двамата господа са набелязаните жертви.
— Не бих формулирала така намеренията на дъщерите си — ледено отвърна Делфиния.
— Нека не спорим за думите, скъпа тъщо — рече Джон с изкуствена усмивка. — Споразумяхме ли се?
— Да, ваша светлост.
— Тъй като за момента това е всичко, ще ви помоля да ме извините. Рос, остани за малко. Бих искал да поговоря с теб на четири очи.
Херцогинята, леля Естер и Делфиния се изправиха. Единствено Изабел не помръдна от мястото си.
— Никой не ме попита какво искам аз — едва чуто промълви тя.
Джон улови дланта й и й помогна да се изправи. Той надникна в най-очарователните теменуженосини очи, които някога бе виждал.
— Съкровище, не след дълго ще бъдеш херцогиня — обясни й той. — Какво повече искаш?
Широко отворените й очи хвърляха гневни искри, Джон не повярва на очите си. Русата вещица се държеше така, сякаш тя бе измамената. Ако беше мъж, със сигурност би направила кариера в политиката.
— Ще се видим по-късно — обясни Джон. — Дотогава ще се почувстваш по-добре. Междувременно направи списък на хората, които би желала да поканиш на сватбеното тържество.
Херцогинята улови Изабел под ръка и я изведе от салона. Леля Естер и Делфиния ги последваха.
— Мислех, че се отвращаваш от блондинки — рече Рос, след като дамите бяха излезли.
Джон хвърли на брат си неодобрителен поглед.
— Не разбирам как позволих на тази малка вещица да ме хване в капана си. Тя не е можела да знае, че съм си вкъщи.
— Изабел Монтгомъри не е вещица — отвърна Рос. — Тя е точно такава, каквато изглежда. Предишният ти брак ти пречи да разсъждаваш трезво, макар да не разбирам защо. Ленор нямаше вина за трагичния инцидент, отнел живота й, и този на нероденото ви дете.
— Какво друго обяснение имаш за това, че всички вие се появихте в дома ми точно в този съдбовен момент? — попита Джон, сякаш не бе чул последните думи на брат си.
— Нямам обяснение — отвърна Рос. — Признай, братко, че от мига, в който си я видял, искаш да имаш Изабел Монтгомъри.
— Един мъж трябва да бъде господар на желанията си — рече Джон с нотка на сарказъм.
— Както кажеш. Аз лично имам чувството, че никога няма да съжаляваш за това, за тази женитба — каза Рос. — Съжалявам само, че няма някоя по-малка сестра, която да прилича на нея.
— Изабел има две доведени сестри — отвърна Джон с дяволита усмивка — Бих могъл да уредя нещо.
— Не си прави труда.
— Едно ме озадачава — обясни на брат си Джон. — Защо Делфиния е против брака ми с Бел?
Рос сви рамене.
— Вероятно повече би се радвала да види омъжена за теб някоя от родните си дъщери.
— Не ми се вярва. — Джон направи гримаса. — Не вярвам, че госпожа Монтгомъри е таяла подобни надежди. Засега мотивите й остават неясни. Между другото, ще станеш ли мой кум?
— За мен ще бъде чест — отвърна Рос. — Питам се какво ли ще каже за това Майлс Монтгомъри, когато се върне.
— Граф Страфорд ми даде да разбера, че ако пожелая, мога да взема сестра му за жена — отвърна Джон.
Рос се закиска.
— Не ми се вярва да е очаквал, че ще го разбереш толкова буквално. Мога ли да направя нещо за теб?
— Осведоми „Таймс“, че херцог Ейвън ще се жени отново и им съобщи името на избраницата — отвърна Джон. — Докато се занимаваш с това, ще помоля адвоката си да изготви брачния договор, а след това ще трябва да се огледам из бижутерийните магазини за някой годежен пръстен.
Рос кимна и се запъти към вратата.
— В пет часа бъди в Монтгомъри Хаус — извика след него Джон. — Имам нужда от свидетел за подписването на брачния договор.
След това се приближи до прозореца. Надяваше се брат му да е прав и Изабел наистина да се окаже такава, каквато изглеждаше. Имаше усещането, че този брак твърде много се различава от предишния. Да, Изабел Монтгомъри бе лицемерна и коварна, но въпреки това той я желаеше. С цялото си същество.
— Първоаприлска шега ли бе това?
Изабел стоеше до прозореца и с упрек гледаше възрастната жена, която както обикновено седеше пред камината.
— Дете мое, не зная за какво говориш — отвърна Жизел с невинно изражение.
— Можеш ли да правиш нещо друго, освен да седиш в това кресло и да ми създаваш неприятности? — възкликна Изабел, възмутена от тази очевидна лъжа. Как бе възможно едно от небесните Божии създания да лъже, без дори окото му да мигне?