— Мама винаги е мечтала за дъщеря — продължи Рос. — Двете с леля Естер ще се радват на възможността да въведат в обществото една толкова възпитана млада дама.
— Тогава да изготвим едно пълномощно и да го подпишем — примири се с неизбежното Джон. — Донесете ми документа утре сутринта. Предстои ми още една среща. Ще ме извините ли?
Без нито дума повече Джон стана и се отправи към входа на елегантно обзаведеното помещение. Отлично можеше да си представи подигравателната усмивка, която в този момент се бе появила на лицето на Рос.
Чу зад себе си Майлс Монтгомъри да шепне:
— Мислите ли, че отива при любовницата си?
— Коя любовница? — попита Рос.
— Ами, преди време го видях с една чернокоса красавица — рече Майлс. — Някаква артистка, доколкото разбрах.
— Джон се отърва от Лизет Дюпре още преди години — бе отговорът на брат му.
Докато минаваше покрай един от прозорците, Джон кимна на Бо Брюмел.
— Приятна вечер, ваша светлост — рече бонвиванът Брюмел.
— Имам да свърша още нещо — отвърна Джон, което накара събеседника му да се усмихне.
Навън гъстата мъгла, почти призрачна на бледата светлина на фенерите, го обгърна като огромно наметало.
След като съзря Галагър и каретата му на отсрещната страна на Сейнт Джеймс Огрийт, Джон му направи знак да го изчака на мястото си. Нямаше смисъл да обръща каретата, целта му бе в противоположната посока.
Проклинайки се мислено, че се бе съгласил да стане настойник на Изабел Монтгомъри, Джон понечи да прекоси улицата, когато изневиделица се появи една карета, управлявана сякаш от самия дявол.
— Внимание! — чу предупреждението на кочияша си Джон и успя да отскочи навреме, за да се спаси от сигурна смърт. За нещастие вечерният му костюм нямаше същия късмет и целият бе в кал. — Ранен ли сте, ваша светлост? — попита Галагър, който бе побързал да му се притече на помощ.
— Не, но трябва да се върна на Парк Лейн, за да се преоблека — отвърна Джон. След това, потупвайки кочияша си по рамото, добави: — Благодаря, че ми спасихте живота.
— За мен беше удоволствие, ваша светлост — ухили се широко Галагър. — Освен това, ако ви се бе случило нещо, щях да остана без работа — добави той и се засмя на собствената си шега.
— Онова, което най-много ме възхищава у вас, Галагър, е необикновената ви практичност — Джон се усмихна на дългогодишния си кочияш и огледа безлюдната улица. — Просто не мога да повярвам, че онзи не ме е забелязал.
— Разбира се, че ви забеляза, ваша светлост — отвърна Галагър, докато му отваряше вратата. — Останах с впечатление, че той насочи каретата право към вас.
По време на краткото пътуване до Парк Лейн Джон размишляваше върху думите на кочияша си. Струваше му се абсурдно някой да се опита да го убие. В цяла Англия имаше само един човек, който го мразеше, и това бе Уилям Гримсби, бившият му шурей, но той никога не би посмял да посегне на живота му. Не, случилото се без съмнение бе някоя от онези непредвидими и необясними случайности, които постоянно предлагаше животът.
Арден Хол, декември
— О, небеса — промърмори седемнадесетгодишната Изабел Монтгомъри и ядосано остави перото настрана. Отметна няколко паднали на челото й къдрици, стисна златния медальон и се взря с убийствено презрение в колоните от цифри в счетоводната книга. — Тези сметки просто не излизат — промърмори тя. — Разбираш ли нещо от математика?
Изабел погледна към възрастната жена, която седеше в креслото пред камината. Жизел носеше същите овехтели дрехи както пред седем години.
— Не разбирам нищо от числа — отвърна тя.
Изабел усети, че започва да се ядосва. Понякога присъствието на Жизел в живота й бе по-скоро проклятие, отколкото благословия, но въпреки това тя я обичаше от цялото си сърце. В края на краищата след смъртта на баща й Жизел бе единствената й близка душа.
— Предположих, че небесните същества разбират от всичко — рече Изабел.
— Уверявам те, грешиш — отвърна Жизел, хвърляйки на момичето кисел поглед, който издаваше, че бе отгатнала мислите му. — Ако сама стигнеш до верния отговор, радостта ще е по-голяма.
— Днес нямам време за губене.
— И какви толкова неотложни дела те чакат?
Изабел с копнеж погледна към прозореца, през който в стаята нахлуваше слънчева светлина и я мамеше да изостави досадните сметки и да хукне навън.
— Бих искала да седна в градината и да посвиря на флейта — отвърна тя. — Не можеш ли да ми помогнеш поне веднъж?
— Не чувам това за пръв път — отвърна Жизел. — Отговорът ми си остава същият. Трябва да го направиш сама. Мъката е балсам за душата, знаеш ли.