Изабел мълчаливо го поведе към края на коридора, усещайки с всяка фибра на тялото си мъжественото му излъчване.
Когато влязоха в работния кабинет, Джон затвори вратата и придърпа към писалището едното от стоящите пред камината кресла. След това се настани на стола на Майлс и не й остави никакъв друг избор, освен да седне срещу него като просител. Тази проява на надменност не й убягна.
Изабел постави длани в скута си, след което наведе очи към тях, защото не успяваше да събере смелост да вдигне поглед.
— Не трябва да се жениш за мен, Джон.
— На мен ли говориш или на ръцете си? — попита той.
Изабел го погледна и се овладя.
— Просто ти предлагам възможност да се откажеш от тази абсурдна женитба.
— Защо да е абсурдна?
— Та ние не се познаваме.
Джон се ухили.
— Тогава ме питай за онова, което искаш да знаеш.
— Къде ще живеем? — попита тя първото нещо, което й хрумна.
— Където искаш — отвърна той.
Не можеше да очаква подкрепа от негова страна.
— Предпочитам Стратфорд пред Лондон — обясни Изабел.
— Тогава ще прекарваме по-голямата част от годината в Стратфорд.
„Мили Боже“ — помисли си Изабел. Никога не бе виждала херцога толкова отстъпчив.
— Безпокои ли те нещо друго? — попита той.
— Бих искала много деца — отвърна тя.
— Аз също, съкровище.
— Няма нужда да ме наричаш съкровище, когато сме сами — изфуча Изабел, вбесена от начина, по който херцогът употребява това обръщение. — Както знаеш, аз съм силно вярваща. Възнамерявам да кръстя дъщерите си на седемте добродетели.
— И кои са те? — попита Джон, нарочно премълчавайки обръщението съкровище.
Учудена от въпроса му, Изабел го погледна в очите.
— Вяра, надежда, доброта, скромност, умереност, справедливост и храброст.
Джон повдигна въпросително вежди.
— Храбрата Фортитюд Сен-Жермен?
Изабел го дари с най-пленителната си усмивка и кимна. Мислеше, че той все пак щеше да промени мнението си. Думите му я завариха напълно неподготвена.
— Аз съм по-скоро за седемте смъртни гряха, особено за мързела — рече Джон, без дори да мигне. — Бих искал да кръстя синовете си на тях.
Изабел го зяпна невярващо.
— Слоут Сен-Жермен, ленивецът? — попита.
— Звучи добре — той се подсмихна и развали ефекта от думите си. — Само се шегувам, Бел. Има ли нещо друго?
Изабел поклати глава.
— Нямам опит в женитбите, затова всъщност не зная какво да попитам.
— Разбирам — отвърна Джон. — Написа ли списък на гостите си?
— Ето. — Изабел се наведе над писалището, за да открие листа, който бе оставила там преди няколко часа.
Джон разгъна грижливо хартията и я погледна учудено.
— Но тук има само три имена. Майлс, Пебълз и Джунипър.
— Това са единствените хора на света, на които гледам като на свои приятели и семейство — обясни тя.
— Ами мащехата и доведените ти сестри?
— Никога не съм гледала на тях като на свое семейство.
— Защо?
Изабел сведе поглед, защото бе сигурна, че ако го погледне, в очите му ще види съжаление.
— Винаги са ме изолирали.
— Въпреки това Делфиния и дъщерите й трябва да бъдат поканени.
— Вероятно си прав — отстъпи тя. — Тогава нека седнат от твоята страна на църквата.
Джон избухна в звучен смях, а Изабел се усмихна измъчено, тъй като съзнаваше колко глупаво бе държанието й.
— Майлс навярно няма да се върне до сватбата — рече Джон, отново поглеждайки листа. — Пебълз е вашият иконом. А коя е Джунипър?
— Госпожица Джунипър бе моя бавачка до деня, в който почина баща ми — обясни Изабел. — Гледам на нея като на своя довереница.
— На колко години беше, когато почина баща ти?
— На десет години.
Джон смръщи чело.
— Защо изгуби мястото си госпожица Джунипър? Вероятно в онзи момент повече от всякога си имала нужда от нея.
— Делфиния каза, че освободила Джунипър, защото пиела студен чай. Студен или горещ, какво значение има? Не, истинската причина бе, че Джунипър ме обичаше и се отвращаваше от сестрите ми!
Джон, изглежда, се бореше с една усмивка, но накрая се предаде.
— Скъпа, студен чай наричат брендито. Изглежда, госпожица Джунипър е обичала чашката.
— Не би ли могла Джунипър да се грижи за децата ни? — попита Изабел. — Сигурна съм, че тя би се радвала да живее в дома ни.
— Ще помисля върху това — нерешително рече Джон.
— Ако Майлс не се върне дотогава, бих искала Пебълз да ме отведе до олтара — каза Изабел, сигурна, че той ще отхвърли молбата й.
— Не мога да допусна това — отвърна Джон и смръщи чело. — Пебълз е прислужник и присъствието му пред олтара ще ни направи за смях.