— Както знаете, в момента аз съм настойник на сестрите Монтгомъри — обясни Джон, малко изопачавайки истината. — Какви всъщност са намеренията ви спрямо Лобелия?
— Напълно почтени, уверявам ви — Спюинг започна нервно да се върти в креслото си. — Питая силна симпатия към Лобелия.
— Така си и мислех — провлачено отвърна Джон. — Мъжът, който вземе Лобелия за жена, ще получи щедра зестра и дял, макар и малък, от моите сделки. — Джон направи кратка пауза, за да е сигурен, че тази информация е оказала нужното въздействие върху събеседника му. — Винаги съм ви ценял изключително много и ще се радвам вие да сте онзи, който ще спечели от брака с Лобелия. Зная, че тя не е красавица, но…
— Намирам, че Лобелия е изключително привлекателна — прекъсна го Спюинг. — Нали казват, че красотата е в очите на наблюдателя.
Джон кимна.
— Значи сериозно възнамерявате да поискате ръката й?
— Веднага, щом получа вашето позволение.
— Имате го — отвърна Джон. — Между другото, предпочитам да направите предложението си едва след приема, който ще дам по случай годежа си в имението на майка ми. Изабел не би останала особено доволна, ако радостната новина на Лобелия отвлече вниманието от нея. Знаете какви са жените.
— Разбирам, ваша светлост.
Джон се изправи и с това мълчаливо даде да се разбере, че смята разговора за приключен. Спюинг разбра намека и също стана.
Джон излезе иззад писалището си и стисна ръката на младия мъж. След това го съпроводи до двукрилата махагонова врата към коридора.
— В чест на римската богиня на щастието ще нарека първата ни дъщеря Фортуна — развълнувано рече Спюинг. — Вашето съгласие ме направи най-щастливият от всички мъже.
Джон кимна величествено като някой принц, който току-що бе приел почитанията на свой поданик.
— След обявяването на годежа ви ще обсъдим подробностите.
Когато отвори вратата пред младия мъж, той видя брат си Рос, който се бе запътил право към работния му кабинет.
— Още веднъж много благодаря, ваша светлост — рече Спюинг на сбогуване. — Високо ценя доверието, което ми гласувате.
След тези думи барон Бароус напусна кабинета на херцога. Минавайки край Рос, баронът му кимна бегло.
Рос влезе в кабинета на брат си и седна в току-що освободилото се кресло. След това си наля чаша уиски и се облегна назад.
— Високо ценя доверието, което ми гласувате, ваша светлост — изимитира Рос тона на обнадеждения барон. — Може ли да целуна земята, по която стъпва ваша светлост? Би ли желал ваша светлост да оближа праха от ботушите му?
Джон седна зад писалището си, наля си едно уиски и вдигна чаша към брат си.
— Моята първа жертва току-що падна в клопката ми. Веднага след приема по случай годежа ми с Изабел, Спюинг ще поиска ръката на Лобелия.
— Ами другата набелязана жертва? — попита Рос.
— Възнамерявам да хвана Ханкок едва след венчавката си — обясни Джон. — Не трябва да бъде прекалено очевидно, че съм купил мълчанието на Делфиния. Освен това две последвали толкова скоро едно след друго предложения към две от най-невзрачните момичета, който някога съм виждал, ще събудят подозрение, а аз не искам госпожиците да станат за смях. Ако изчакам до есента, предложението на Ханкок ще изглежда по-правдоподобно.
— Колко хитро от твоя страна — рече Рос.
— Приемам това за комплимент.
— Думите са неспособни да изразят възхищението ми.
Джон се ухили.
— Е, какво мога да направя за теб?
— Нищо. Тук съм, за да направя аз нещо за теб.
— Каква странна промяна. Да не си болен?
— Много смешно — ухилено рече Рос. — Шегата настрана, идвам право от „Уайтс“, където бях свидетел на забележителна гледка.
— И каква бе тя?
— Среща на клуба на губещите.
Джон въпросително повдигна тъмните си вежди.
— Уилям Гримсби и Никола дьо Жавел седяха заедно и изглеждаха потънали във важен разговор — обясни Рос. — Бяха доближили глави и разговаряха съвсем тихо. С две думи, изглежда, са се съюзили срещу някой общ противник, а именно срещу теб.
— Благодаря за предупреждението, но съм сигурен, че ще се справя с тях двамата — Джон стана. — Би ли ме извинил? Възнамерявам да посетя очарователната си годеница.
— Искаш ли да дойда с теб? — стана от креслото Рос.
— Не, благодаря.
Четвърт час по-късно Джон вече беше във вестибюла на Монтгомъри Хаус. До слуха му достигна далечна мелодия от флейта. Колкото повече наближаваше салона, толкова по-ясно се чуваше мелодията, която бе жизнерадостна като цвърченето на птиците през лятото или играта на слънчеви зайчета по кристалната синя повърхност на някое езеро. Да, днес годеницата му, изглежда, бе в чудесно настроение.