Уилям Гримсби? Тази възможност й изглеждаше доста по-вероятна. Той обвиняваше Джон за преждевременната смърт на сестра си. Но Джон не бе виновен за това, че Ленор бе починала при помятане. Подобни нещастия се случваха в този несъвършен свят.
Изабел копнееше да бъде в Лондон с Джон, но знаеше, че той бе прав и че присъствието й само би утежнило задачата му. Винаги трябваше да мисли първо за него, а след това за себе си.
Тя го обичаше.
Очевидно раздялата само усилваше безпокойството й. Никога преди тя не се бе чувствала така привлечена от някой мъж. Разбира се, нямаше голям опит с мъжете. Ако трябваше да бъде честна, досега никой не я бе ухажвал, освен Никола дьо Жавел, но на племенника на майка й трудно можеше да се гледа като на мъж.
Най-голямата загадка за нея си оставаха чувствата на херцога. Защо му бе на един привлекателен богат благородник, който би могъл да има за съпруга всяко момиче в Европа, да се жени за бедно селянче, и то отгоре на всичко си говори само?
Тези осем седмици сякаш нямаше да имат край, но променящите се лица на майката природа й даваха да разбере, че времето тече.
В края на април към нарцисите и форзициите се прибави и море от теменужки. Май превърна гората зад огромните дъбове в истинска цветна феерия, а въздухът бе натежал от уханието на люляковите храсти.
Красотата на скъпия й Стратфорд обаче не можеше да я отвлече от мислите за Джон. Дори техните постоянни спречквания бяха за предпочитане пред самотата. Никога преди не се бе чувствала толкова щастлива. Как бе могла да понесе всичките онези дълги самотни години без него?
Непознат копнеж изпълни душата на Изабел, когато божественият май отстъпи място на топлите, слънчеви дни на юни. Денят на сватбата й най-сетне настъпи.
Изабел нервно чакаше в сакристията на църквата „Света Троица“. Обърнеше ли се назад, й се струваше, че последните осем седмици бяха отлетели като миг и сега грижите за безопасността на Джон отстъпваха място на съмненията й относно бъдещия им семеен живот. Тя все още бе младата жена, за която никой не вярваше, че ще бъде приета във висшите кръгове на обществото. Веднъж станала съпруга на Джон, щеше да се превърне в бреме за него и той щеше да започне да я презира.
Докато накрая не я изоставеше и тя отново не останеше сама.
— Не мога да повярвам. Малкото ми момиченце е станало жена — чу тя зад себе си един благ женски глас. — Вие сте най-прекрасната булка, която са виждали старите ми очи:
Изабел прогони мъчителните мисли и се обърна към госпожица Джунипър, която седмица по-рано бе пристигнала в Ейвън Парк. Усмихвайки се на бившата си бавачка, Изабел се почувства така, сякаш никога не се бяха разделяли. Джунипър винаги я бе обожавала и закриляла. Вече с прошарени коси и напълняла, тя все още притежаваше дарбата да я окуражава и да я кара да се чувства необикновена и привлекателна.
— Много ми липсвахте — Изабел хвана ръката на госпожица Джунипър. — Надявам се да се съгласите да останете в Ейвън Парк и да ми помогнете в отглеждането на децата ми.
— Благодаря ви, че отново ми давате възможност да се почувствам полезна — отвърна Джунипър. Трогната, тя изтри с носната си кърпичка сълзите от бузите си. — Не мислите ли, че вече съм стара? Негова милост…
— Не се безпокойте — прекъсна я Изабел. — Вече говорих с него. Освен това за мен вие сте член от семейството. Коя млада майка не желае децата й да имат любяща баба?
— Винаги сте имала голямо сърце — Джунипър й се усмихна с благодарност.
— Ако нямате нищо против, бих искала да остана за малко сама, преди да се отправя към олтара — рече Изабел.
Джунипър кимна.
— Ще потърся Пебълз и ще заемем местата си — след тези думи тя изчезна във вътрешността на църквата.
Погълната от мислите си, Изабел не усещаше, че хапе почти до кръв долната си устна. Днес щеше да се състои сватбата й, един празник, за който всяко момиче бленува с години. Бъдещият й съпруг бе първият граф на Англия, а след церемонията тя щеше да стане херцогиня. Само след няколко минути щеше да прекоси централния кораб на църквата под погледите на двеста подбрани гости. Надяваше се само злословията на сестрите й вече да не бяха стигнали до ушите им.
— Дете мое, в подобен ден не бива да се отдаваш на черни мисли.
— Не съм те виждала цяла седмица — промърмори Изабел и се обърна към Жизел, която както винаги бе облечена с все същите овехтели дрехи. — Вече се безпокоях, че няма да дойдеш.
— Реших да стоя настрана, докато ти бе заета с подготовката за днешния ден — обясни възрастната жена.
— През последните дни непрекъснато мислех за родителите си.