— Повярвай ми, дете мое. В този миг родителите ти са до теб.
Изражението на Изабел се разведри.
— Мислиш ли?
Жизел кимна.
— Обичта не умира с хората — рече тя. — Духовете на баща ти и майка ти са при теб.
Изабел затвори очи и докосна златния медальон, за да усети аурата на майка си.
— Благодаря ти, че ми остана предана през всичките тези години — обърна се тя към своя ангел хранител.
— Дете мое, бях до теб, още преди да се появиш на бял свят и ще продължа да бъда с теб, докато се разделиш с него — отвърна Жизел. — Проблемът при вас, смъртните, е, че паметта ви е прекалено слаба.
— Значи никога не съм сама, дори и да ми се струва, че е така? — попита Изабел.
Жизел кимна.
— Вярваш ли вече, че Джон Сен-Жермен е тъмният принц?
— Поне се надявам да е така. — Изабел се усмихна меланхолично. — Ако не е, значи се омъжвам за неподходящ човек.
Жизел се усмихна и стисна ръката й.
— Бог да те благослови, дете мое. Най-голямото приключение в живота ти започва — възрастната жена й намигна и изчезна.
Изабел напусна сакристията и застана в края на пътеката между скамейките. Сватбената й рокля бе изработена от коприна с цвят на слонова кост и бе украсена със стотици дребни перлички. Корсажът имаше дълбоко деколте и къси набрани ръкави. Косата й падаше свободно до кръста и блестеше като златна под булото от фина дантела, останало от майка й, Изабел държеше класическия булчински букет от благоуханни портокалови цветове. Те бяха символ на нейната девственост и трябваше да й донесат плодородие, тъй като портокаловото дърво даваше плодове по същото време, по което и цъфтеше.
Изабел огледа набързо вътрешността на църквата, осветена от стотици свещи, които хвърляха играещи сенки по варосаните стени, витражите и статуите на светците. В дъното на централния кораб се намираше олтарът, където двамата с Джон щяха да коленичат пред пристигналия специално за сватбата им епископ на Ковънтри. Гирлянди от незабравки, виолетови теменужки и бели лилии красяха олтара.
Органът засвири. Гостите станаха.
Игнорирайки морето от непознати лица, Изабел погледна към привлекателния мъж, който я очакваше пред олтара. Облечен в тържествен черен костюм, Джон Сен-Жермен бе принцът, чието лице бе зърнала във водите на Ейвън преди много лета. И го дари с лъчезарна усмивка. Тъмните му, неизменно вперени в нея, очи й обещаваха любов и разбиране и й даваха сили да измине пътя до олтара.
„Почти успях“ — помисли си Изабел по средата. Погледът на Джон не се откъсваше от нея и тя с мъка се сдържа да не хукне към бъдещия си съпруг.
Тогава дочу откъм хора нежните звуци на флейта. Мелодията бе толкова прочувствена и завладяваща, че накара сърцето й да трепне.
Изабел погледна през рамо и се усмихна на своя ангел хранител. Когато отново се обърна към Джон, разбра, че той също бе чул божествените звуци. Бъдещият й съпруг погледна смутено към хора, после й подаде ръка.
Двамата с Изабел последваха епископа към олтара.
— Не съм поръчвал флейтисти — прошепна той. — А ти?
— Жизел свири за нас.
— Винаги съм мислел, че ангелите свирят на арфа — рече Джон, поглеждайки я крадешком.
— Ангелите могат да свирят, на каквото си поискат — рече Изабел и го погледна по същия начин.
За щастие сватбената церемония трая не повече от тридесет минути. Сърцето на Изабел спря, когато Джон притисна устни към нейните. Първата им целувка като съпрузи.
Тя му се отплати с лъчезарна усмивка. Може би бракът им все пак щеше да бъде щастлив. С благословията на нейния ангел хранител животът й би трябвало да протече под щастлива звезда.
Джон поведе съпругата си към изхода. Минавайки покрай Делфиния и дъщерите й, Изабел импулсивно хвърли булчинския си букет към Лобелия.
— Ти си следващата — рече той.
— Ами аз? — проплака Рю. — Ох! Мамо, престани да ме щипеш.
Ярката слънчева светлина навън ги заслепи за миг. Дори чудесното лятно време изглеждаше като многообещаващ знак за бъдещето на техния брак. Най-голямата и пищна карета на херцога вече ги очакваше.
Когато двамата седнаха плътно един до друг, Изабел ненадейно бе обзета от страх. Сега необикновено привлекателният мъж до нея бе неин съпруг и само след няколко часа двамата щяха да делят едно легло. Тя го погледна изпод гъстите си мигли и забеляза, че той я наблюдава. Сякаш отгатнал мислите й, Джон улови лявата й ръка и я поднесе към устните си.
— Надписът, гравиран на сватбения ти пръстен, е моето пожелание към теб и нашия брак. Joy sans fyn. На старофренски е. Означава безкрайно щастие.
— Това е и моето желание — отвърна Изабел. — Съжалявам само, че Майлс…