— Заслужила съм си малко да се поразсея — сърдито възрази Изабел.
— Дете мое, търпението е добродетел — невъзмутимо отвърна Жизел. — Седемте добродетели са: вяра, надежда, доброта, скромност, умереност, справедливост и храброст — обясни на възрастната жена Изабел. — Търпението не спада към тях. Възможно ли е един ангел хранител да не знае седемте добродетели?
— Е, моля за снизхождение — сви рамене Жизел. — Затова пък мога да изброя седемте смъртни гряха. Искаш ли да ги чуеш?
— Не, благодаря.
— Ето къде си била!
Момичето трепна и се обърна към мащехата си, която се приближаваше към писалището й. С мъка потисна желанието си да направи кисела гримаса. Тя несъзнателно докосна с пръсти златния медальон с портрета на покойната си майка, който всеки път й даваше сила.
— Току-що получих една чудесна новина — рече Делфиния Монтгомъри, размахвайки някакво писмо.
— Доколкото те познавам, някой трябва да е умрял от ужасна смърт.
Изабел се закиска и погледна Жизел. Мина й през ума, че възрастната жена навярно имаше право.
— Какво толкова смешно има? — смутено попита Делфиния. — Защо гледаш към камината? Нали не си започнала пак да си говориш сама?
Изабел се ядоса на себе си. За малко да я пипнат отново. Жизел бе толкова реална, та тя често забравяше, че другите не можеха нито да я видят, нито да я чуят.
— Не, просто… просто си мислех за нещо друго — Изабел си наложи да се усмихне. Мащехата й видимо се успокои. — И каква е тази толкова хубава новина?
— Скъпият Никола ще ни посети на път за Лондон — отвърна Делфиния.
— Проклятие! — изруга Жизел.
— Можеш да го кажеш по-високо — промърмори Изабел.
— Какво да кажа по-високо? — недоумяващо попита Делфиния. — Изабел, зле ли ти е?
— Не, нищо ми няма, просто съм малко уморена.
— Вслушай се в съвета ми — каза Делфиния. — Бъди мила с Никола. Племенникът ми е чудесна партия.
— В момента нямам никакво желание да се омъжвам — отвърна Изабел, борейки се с ужаса. Никола дьо Жавел й приличаше на коварна невестулка. — Би ли ме извинила, чака ме работа.
Делфиния разбра намека и се запъти към вратата, но на прага спря и рече:
— Като стана дума… За съжаление месечният ми бюджет е изчерпан — каза тя с подкупваща усмивка. — Не би ли могла…
— Не. — Изабел добави строго: — Ако днес ти отпусна допълнително средства, утре ще поискаш още повече. Няма да е зле да си правиш сметката по-добре.
— Чуй ме добре, млада госпожичке…
— Нямам никакво намерение да те слушам — прекъсна я насред думата Изабел. — Ако месечната издръжка не ти стига, помоли брат ми да я увеличи.
— Точно това и ще направя — тросна се на заварената си дъщеря Делфиния, след което изхвръкна от стаята и затръшна вратата след себе си.
— Защо трябва винаги да я ядосваш толкова? — попита Жизел.
— Тя ме ядосва.
— Нима брат ти ще фалира, ако от време на време й даваш по нещо отгоре?
— Издръжката на Делфиния е достатъчно голяма — обясни на възрастната жена Изабел, — но мащехата ми има прекалено широки пръсти.
— Не забравяй, дете мое — рече Жизел, — казано е: „Благословени щедрите, защото ще им се отвърне с щедрост.“
Изабел направи отчаяна гримаса.
— Това ли е новото ти тълкувание на Библията.
— Какво искаш да кажеш?
— Стихът гласи: „Блажени милосърдните, защото ще им се отвърне с милосърдие.“
— О, разбира се, как можах да сбъркам — отвърна Жизел.
— Що за ангел си, щом не можеш да цитираш правилно Светото писание? — попита Изабел. Преди възрастната жена да успее да отговори, вратата се отвори и при вида на доведените си сестри Изабел отново трябваше да се бори с желанието си да направи кисела гримаса. Надяваше се, че не са дошли само защото подобно на майка си имаха нужда от пари. Когато Жизел се закиска, момичето й хвърли строг поглед.
— Не ме настъпвай, дете — смъмри я възрастната жена. — Можеше да си спестиш тази проява на сестринска обич, ако бе дала на Делфиния онова, за което те помоли.
„Отвращавам се от хора, които постоянно повтарят: Не ти ли казах?“ — помисли си Изабел.
— Ти постоянно го повтаряш — отвърна Жизел.
— Не е вярно — високо рече Изабел.
— Изабел отново си говори сама — прошепна на сестра си деветнадесетгодишната Рю.
— Казвам ти, не е с всичкия си — също така шепнешком отвърна двадесетгодишната Лобелия. — Кой мъж ще се ожени за сестрите на една жена, която е за лудница?
— Добре поне, че не сме кръвни роднини — отвърна Рю.
Докато се опитваше да игнорира неприязънта на сестрите си, Изабел усети да я обзема гняв. След толкова много години вече трябваше да е свикнала с обидите им, но те все още успяваха да наранят чувствата й. Всъщност не можеше да им се сърди, че я вземаха за луда. Често това, да имаш ангел хранител, не бе чак толкова хубаво, колкото си бе мислела някога.