— Днес черните мисли са забранени — обясни Джон и се наведе, за да я целуне.
Устните му бяха топли и предизвикателни, а мъжественото му ухание опиваше сетивата й като тайнствена магия. Интимната му целувка говореше за отдавна забравена страст.
— Надявам се да не съм слънчасал — прошепна Джон.
— Ваша светлост, залагам и последното си пени, че не познавате нито един миг на спонтанна радост — подразни го Изабел.
— Ще изгубите, ваша светлост — не закъсня с отговора Джон.
Неочаквано Изабел придоби сериозен вид.
— Откри ли нещо за произшествието пред дома на майка ти?
— Не бих искал да говорим за това точно днес — отвърна Джон. — Нека днешното ни щастие да не бъде помрачено от нищо. Как се чувстваш като херцогиня?
Изабел се усмихна дяволито.
— Чувствам се точно така, както се чувствах и вчера, когато все още си бях обикновено селянче.
Джон се подсмихна.
— Истинските ценности нямат нищо общо с титлите.
— Така е. По този въпрос сме на едно мнение.
След час Джон и Изабел вече посрещаха заедно с майка му и Рос първите гости в огромната тържествена зала на Ейвън Парк. Под прав ъгъл до масата на младоженците бяха поставени още две маси, всяка от които можеше да побере около стотина души. Трябваше да измине обаче повече от час, преди и последните гости да поднесат благопожеланията си на младата двойка. Последен това стори майор Гримейс.
— Сърдечни благопожелания, ваша светлост — галантно целуна ръка на Изабел.
— Благодаря ви, майоре — отвърна тя.
Мили Боже, лицето я болеше от безконечните усмивки.
— Сърдечни благопожелания, ваша светлост — обърна се към Джон майор Гримейс и му стисна ръка. — Крайно време беше да се ожените отново.
— Навярно няма да е зле да ме последвате — подхвърли Джон.
— Ако трябва да бъда честен, започвам да мисля, че една млада съпруга би ме убила — отвърна майор Гримейс. — Отвратително положение, още съм прекалено млад за зряла жена, но прекалено стар за някоя младичка.
— Не вярвам, че на някоя млада жена би й хрумнало да убие толкова мил мъж като вас — ласкаво рече Изабел, което накара и двамата мъже да се засмеят.
— Както виждам, сте попаднал точно на жената, която ви трябва.
Джон кимна.
— И аз така мисля.
— Между другото, Сен-Жермен, какво мислите за войната? — попита майорът, видимо готов още дълго да разговаря с тях. — Колко време ще е необходимо на кралската флота, докато въдвори ред в тази колония?
Изабел усети как съпругът й застана нащрек. Тя го погледна крадешком.
— Ще се въздържа от коментар — отвърна Джон доста по-рязко от приетото.
— Този път ще им дадем да се разберат — гласът на майора прозвуча възбудено. — Всъщност цялата тази ситуация е изключително неприятна за брат ви. Навярно той ще бъде задържан, докато войната свърши.
— Никой не може да каже какво му готви бъдещето — уклончиво отвърна Джон.
Майорът се отдалечи и зае отреденото му място край едната от двете дълги маси.
Изабел разбра, че двамата мъже бяха разговаряли за война между Англия и Америка. В това време Майлс и Джейми все още бяха в Ню Йорк.
Неочаквано я обзе заслепяващ гняв. Съпругът й през цялото време е бил наясно с опасността от война, но бе скрил това от нея. Как бе възможно да е толкова безразличен. Той знаеше колко много тя се безпокоеше за Майлс. Нейното „безкрайно щастие“ бе траяло по-малко от два часа.
— Гостите ни очакват — каза Джон, като нежно я хвана над лакътя, за да я отведе до масата на младоженците. — Искаш ли да сядаме?
Изабел го стрелна с очи. Човек трябваше да е сляп, за да не забележи гнева й.
— Бог да ти прости тази лъжа — изфуча тя.
Джон въпросително повдигна вежди.
— За какво говориш?
— За войната.
— По този въпрос никога не съм лъгал — спокойно отвърна той. — Просто…
— Просто премълча — прекъсна го Изабел.
— Чуй ме, Изабел — помоли я Джон, снишавайки глас. — Двеста души ни очакват, за да вземат участие в празничния ни обяд.
— Лъжите ти ми развалиха апетита — тя инатливо вирна брадичка.
— Ела, нека не спорим пред всичките тези хора — възрази Джон. След това добави: — Моля те, Бел.
Изабел погледна към гостите, а след това отново към него. Накрая кимна и рече:
— Щом всички си тръгнат, ще си поговорим за това.
— Благодаря ти — каза Джон за нейно учудване.
Под звуците на цигулки я поведе към масата на младоженците, край която вече бяха заели места семействата им. След многобройните тостове той сложи в устата й парченце дюля, която бе символ на женското плодородие. Под шумните аплодисменти на гостите Изабел се изчерви и с усилие преглътна жълтия плод.