— Изабел… — в тона на Джон имаше предупредителна нотка.
— Ще обсъдим това по-късно — повтори тя.
Обърна се и следвана по петите от Лили, се отправи нагоре по стълбите.
— Понякога баща ти се държи като същински грубиян — каза тя, за да бъде чута от двамата мъже.
— О, не знаех — отвърна Лили. — Радвам се, че ми го каза.
12
„Проклета вещица“ — помисли си Джон и бръкна в джобовете на панталона си. Тъмните му очи проследиха Изабел, докато тя и детето не се скриха от погледа му. Джон погледна крадешком брат си.
— Сега ми остава единствено да отпратя гостите — процеди през зъби.
— Не се ядосвай — отвърна Рос. — Ще свърша това вместо теб.
— Това си е моята сватба и моят скандал — възрази Джон, клатейки глава.
Двамата братя се отправиха по коридора към залата. Джон никога не бе изпитвал толкова силна признателност към брат си, както в този момент.
Преди да влязат в залата, усети на рамото си ръката на Рос.
— Да? — обърна се към брат си той.
— Твое ли е детето? — попита Рос, без да откъсва поглед от лицето му.
— Не зная.
Двамата влязоха в залата, но спряха близо до вратата. Сред гостите се разнесе шепот.
— Скъпи роднини и приятели, благодаря ви, че уважихте сватбеното ми празненство — с твърд глас обяви Джон. — Предвид създалата се ситуация, празненството ще бъде отложено за неопределено време.
Зърнал смутените изражения на мнозина, Джон осъзна, че те бяха не по-малко объркани от него. За да разведри обстановката, той добави усмихнато:
— Всички вие сте поканени на първата годишнина от сватбата ни… ако съпругата ми не реши да се разведе с мен заради случилото се днес.
По масите се разнесе плах смях. Лицата на жените бяха все така ядосани, но Джон не можеше да промени нищо. Повечето от господата се усмихваха съчувствено, щастливи, че на херцог Ейвън, а не на тях, бе съдено да отгледа детето на любовницата си.
— Моля, довършете обяда си — добави Джон. — След това Рос ще ви изпрати.
— Хубава реч, братко — прошепна Рос.
Джон му кимна, обърна се към вратата и направи знак на иконома си да го последва.
— Ваша светлост?
— Известете нейна светлост, че когато гостите си тръгнат, искам да доведе детето в работния ми кабинет — нареди на прислужника си Джон.
— Да, ваша светлост — отвърна Добс и забърза към главното стълбище.
Джон стигна до кабинета си по стълбището за прислугата. Той си наля чаша уиски, която изпразни на един дъх, след това я напълни отново. Седна в едно от кожените кресла и вдигна крака на писалището.
След малко затвори очи и се замисли за злощастните събития отпреди малко. Всъщност беше по-скоро ядосан, отколкото объркан. Тази малка сцена бе сватбеният подарък на Уилям Гримсби. Това бе толкова сигурно, колкото фактът, че седи в кабинета си и се налива с най-доброто шотландско уиски.
За него нямаше особено значение, че сватбеното му тържество бе провалено, но Изабел заслужаваше нещо повече. Съпругата му бе най-очарователната и грижовна жена, която бе срещал някога.
Колко ли унизително трябва да е било за нея да се изправи очи в очи с бившата му любовница точно в деня на сватбата си. Какво ли ужасно мнение си бе съставила за него междувременно?
Не биваше да се забравя и немаловажния факт, че бе премълчал за задаващата се война между Англия и Америка. Единственият му мотив бе, че не искаше да помрачава радостта й от празненството. След няколко дена навярно щеше да й го каже.
Щеше ли някога Изабел да му прости? Неочаквано се бе оказало, че държи на нейното мнение повече, отколкото на това на всеки друг. Той я обичаше.
Обичаше я въпреки на моменти непоносимата й опърничавост. Или може би точно заради нея. Неговото селянче от Стратфорд бе единствената жена, която не се бе опитала да се омъжи за него заради титлите или парите му. По дяволите, тя направо се бе противила да се омъжи за него! Със сигурност бе най-добре да крие чувствата си, иначе тя щеше да ги използва срещу него. А ако съпругата му вземеше надмощие, с него бе свършено.
Джон си спомни за момиченцето. Дали наистина бе негова дъщеря? Просто не му се вярваше. Лизет никога не бе споменавала, че иска дете от него. Но какво по-добро средство за изнудване на един мъж от това, да му родиш дете? Гримсби и Лизет бяха превърнали невинното създание в част от своите коварни планове.
Но дори и момиченцето наистина да бе негова дъщеря, то не можеше да остане в Ейвън Парк. Никой благородник не събираше под един покрив семейството си и извънбрачните си деца. Плод на мимолетна любовна афера, детето никога нямаше да бъде прието от обществото.
Измина един час. След него втори.