— Негова милост предпочита най-напред да те опознае по-добре, преди да започнеш да го наричаш татко. Нали така, ваша светлост?
— Да, точно така — Джон впери тъмните си очи в момиченцето. — Значи, Лили, мога ли да попитам…
— Госпожица Дюпре, ако смея да ви помоля — прекъсна го Лили.
Въпреки неловката ситуация, Джон с мъка успя да сдържи усмивката си. Момичето имаше остър език. Също като Изабел, която сега му се усмихваше.
— Моля за извинение, госпожице Дюпре. — Джон наведе глава. — Кой те доведе в Ейвън Парк?
— Лизет.
— Лизет роднина ли ти е?
— Тя ми е майка.
— Защо тогава не я наричаш мамо? — попита Джон.
— Тя предпочита да я наричам по име — обясни Лили. — Казва, че мамо я състарявало.
„Типично за Лизет. Да забрани на собственото си дете да я нарича мамо!“ — помисли си Джон.
— Кой ви докара с Лизет тук? — продължи да разпитва детето той.
— Графът.
— Кой граф?
Лили сви рамене.
— Не зная.
— Можеш ли да ми опишеш графа? — попита Джон. Лили кимна.
— Той е мъж, също като теб.
Когато Изабел се засмя, Джон я погледна сърдито. След това отново се обърна към детето.
— Какъв цвят има косата на графа?
— Жълт.
„Вече имам за какво да се заловя“ — помисли си Джон. Гримсби бе замислил това като отмъщение. Джон умишлено се вгледа в детето, така че то скоро започна нервно да се върти на мястото си.
— Кой е баща ти? — попита той, без да го изпуска от очи.
— Ти, но не трябва да те наричам татко — отвърна Лили. След това тя се обърна към Изабел. — Моля те, искам да си вървя.
Изабел й се усмихна лъчезарно, преди да отвърне:
— Лили, моля те, излез от стаята. Трябва да поговоря насаме с херцога.
— Мъртъл не иска да остава сама — проплака момиченцето. — Тя се бои.
— Добре тогава, съкровище — отстъпи Изабел. — Седни в креслото пред камината и не подслушвай.
— Какво да направя?
— Просто си запуши ушите — показа й Изабел.
Лили се втурна през кабинета, настани се в креслото и си запуши ушите.
— Чуваш ли ме? — попита Изабел.
— Не — отвърна Лили.
Младата жена трябваше да прехапе устни, за да не се засмее. Възнамеряваше да даде воля на справедливия си гняв по адрес на Джон, за да му попречи завинаги да издигне преграда между себе си и дъщеря си.
— Как смееш да се държиш толкова коравосърдечно с едно дете — изфуча тихо тя, стрелкайки съпруга си с поглед.
— Опитвам се да науча истината — понечи да се защити Джон.
— Пет пари не давам за твоята истина — повиши глас Изабел. — Това дете беше изоставено от собствената си майка. Няма да позволя да го изхвърлиш и да говориш пред него така, сякаш то изобщо не съществува.
— За Бога…
— Ако си направиш труда да го опознаеш по-отблизо, може и да научиш истината, на която толкова много държиш — прекъсна го Изабел. — Няма да позволя Лили да попадне отново в дома на онази отвратителна жена!
— Не се опитвай да ме заплашваш — отвърна Джон. — Дори и да е моя дъщеря, етикетът не би позволил да живее под един покрив с нас.
— Трябвало е да помислиш за това, когато си се напъхал в леглото на майка й — Изабел го погледна отвратено. — Грешиш, ако мислиш, че етикетът означава нещо за мен.
След тези думи съпругата му скочи от креслото си, прекоси стаята и потупа Лили по рамото. Ръка за ръка двете напуснаха кабинета.
Джон впери поглед във вратата, която току-що се бе затръшнала след тях. Въпреки гнева си, той не можа да преглътне една усмивка. Никога преди Изабел не му се бе струвала толкова привлекателна, колкото в мига, когато се бе застъпила за момиченцето.
Усмивката скоро замръзна на лицето му. Как смееше да нахлува в кабинета му и да раздава заповеди? При първа възможност щеше да й даде да разбере, кой има думата в Ейвън Парк.
„Как смее да ми заповядва“ — кипеше от гняв Изабел, докато двете с Лили стояха пред прозореца в стаята й. Наистина Джон Сен-Жермен бе херцог Ейвън и само преди няколко часа се бе заклела да го обича, уважава и да му се подчинява. Тя обаче нямаше намерение да изпълнява заповеди, които бяха плод на погрешна преценка или коравосърдечност. Имаше собствен разум и възнамеряваше да го използва. В момента разсъждаваше по-трезво от него.
— Той не ме обича — тъжно рече Лили.
— Негова милост те обича — обясни Изабел, внимателно повдигайки брадичката на детето. — Само че още не го знае.
Лили се усмихна, а мисълта за любящ баща накара очите й да заблестят като смарагди.
— Кога ще научи?
— Един Господ знае — отвърна Изабел и осъзна, че звучи почти като Жизел.
— Защо негова милост е толкова сърдит? — попита Лили.
Изабел трескаво се опитваше да намери отговор, който да прозвучи убедително. Накрая тя сниши глас и едва доловимо прошепна: