— Негова милост страда от стомашно неразположение. Нищо сериозно, но все пак се отразява на настроението му.
— О! — Лили замълча за миг и се замисли. След това ненадейно извика: — Виж слънцето!
Изабел погледна през прозореца към хоризонта. Залязващото слънце приличаше на аленочервена огнена топка. След това младата жена зарея поглед из парка и й хрумна колко чудесни мигове можеха да преживеят там двете с Лили.
— Ако отидеш в будоара ми — обясни Изабел, — можеш да видиш изгрева.
— Тогава да вървим — рече Лили.
Изабел се засмя.
— Слънцето ще изгрее чак утре сутринта.
— Какво е това? — попита Лили и посочи с пръстче през прозореца.
Далеч навън, по хълмовете, блещукаха множество огньове.
— Днес е средата на лятото — обясни Изабел — и селяните палят огньове от дъбово дърво, около които след това танцуват и се веселят.
— Хайде да идем и да танцуваме с тях — Смарагденозелените очи на момиченцето заблестяха от вълнение.
— Сега не можем. Може би догодина негова милост ще се чувства по-добре — забелязала изписаното на личицето на Лили разочарование, Изабел добави: — Но утре ще си поиграем в градината или ще се разходим из дъбовата гора надолу по реката. Ще взема флейтата си. Искаш ли?
Вместо отговор, Лили плесна възхитено с ръце. Тихо почукване привлече вниманието им към вратата. Изабел извика:
— Моля!
В стаята влезе Добс.
Икономът се усмихна на момиченцето, след което се обърна към Изабел.
— Негова милост пита дали ще слезете за вечеря.
— Моля, съобщете на негова милост, че имам мигрена — отвърна Изабел.
— Разбира се, ваша светлост — икономът понечи да излезе.
— Господин Добс, осведомете негова милост, че госпожица Дюпре искрено се надява стомашното му неразположение да премине час по-скоро — каза Лили.
— Стомашно неразположение? — повтори Добс и се обърна изненадан. Думите на детето бяха извадили от равновесие иначе толкова сдържания иконом. Сега той безуспешно се бореше с желанието да се засмее.
— Един чувствителен стомах не е повод за смях — смъмри го Лили с предупредително вдигнат показалец.
Няколко мига по-късно, след като се бе овладял, Добс рече сухо:
— Моля да бъда извинен и, разбира се, ще предам съчувствените ви думи на негова милост.
Икономът отново се запъти към вратата. Раменете му беззвучно се тресяха от смях.
Не след дълго друго почукване отново ги накара да наострят слух. Преди още Изабел да бе успяла да каже нещо, на прага се появи Джунипър.
— Приготвих стаята в дъното на коридора — съобщи тя.
— Сега върви с госпожица Джунипър — обърна се към момичето Изабел. — Тя ще ти разкаже приказка за лека нощ и ще те сложи да спиш.
— Мъртъл иска да остане с теб! — Лили се хвърли в обятията на Изабел и отчаяно се вкопчи в нея. — Мъртъл се бои.
Изабел погледна момиченцето и забеляза уплахата в зелените му очи. Тя добре разбираше това дете, изоставено от собствената си майка пред двеста непознати. Отгоре на всичко сега то трябваше да прекара нощта в чужда къща.
— Трябва да спиш в отделна стая — с благ глас рече Изабел. — Няма нищо страшно. Госпожица Джунипър ще остане при теб. Знаеш ли, че госпожица Джунипър се грижеше за мен, когато бях малко момиченце?
— Наистина ли?
Изабел кимна с усмивка.
— Тогава и аз ще остана при Джунипър — съгласи се Лили. — Ще дойдеш ли и ти?
— Да, ще ти изсвиря една приспивна песничка. — Изабел посегна към флейтата си.
Трите изминаха дългия коридор и влязоха в последната стая от лявата страна. Изабел и Джунипър помогнаха на детето да се съблече и го сложиха в леглото. След това Джунипър се настани в креслото пред камината.
Изабел седна на ръба на леглото и нежно натисна момичето във възглавниците.
— Затвори очи, малка моя. Слушай внимателно и запомни мелодията.
След това вдигна флейтата към устните си и засвири мелодията, с която години наред я бе приспивала Жизел. Нежните тонове изпълниха стаята и успокоиха детето, което затвори очички. Мелодията, меланхолична и прочувствена, напомняше за пролетен залез и за непрестанната смяна на приливите и отливите.
Не след дълго Изабел забеляза, че дишането на Лили бе станало равномерно и спокойно. Детето бе заспало с усмивка на уста. Толкова малко, а вече изоставено от майка си. Толкова малко, а вече отхвърлено от баща си. Толкова малко, а вече напълно самотно.
Колко щастлива бе Изабел от появата на Жизел в живота й, макар тогава, в деня на бащината си смърт, да не съзнаваше това.
Тя стана от леглото. Каза на госпожица Джунипър едно беззвучно благодаря и затвори вратата на стаята след себе си.