Джон премести поглед от съпругата си към парка, докато не откри детето в една отдалечена част на градината. Момиченцето носеше също венец от дъбови листа и теменужки и танцуваше по моравата с такова въодушевление, сякаш на земята нямаше по-голямо удоволствие от това, да тичаш по тревата под лъчите на лятното слънце.
Радостта на детето бе заразителна и на устните на Джон трепна усмивка. Беше ли осъзнавал някога обикновените радости на живота? Може би някога много, много отдавна, преди Ленор Гримсби да унищожи всичко…
Чул вратата на кабинета да се отваря, Джон загърби прозореца и видя Добс да внася поднос със закуската. След него в стаята влезе Рос.
— Каква трогателна гледка — каза Рос, изправен пред прозореца, докато икономът оставяше подноса върху писалището.
Джон го погледна с бялото на очите си, но не каза нищо.
— С кого всъщност говори Изабел? — попита след малко брат му.
— С момиченцето — излъга Джон.
— Но то изобщо не я слуша — отвърна Рос.
— Децата често не слушат, когато възрастните им говорят.
— Е, във всеки случай, двете представляват очарователна гледка — каза Рос и обърна гръб на прозореца.
Джон си отдъхна. Не искаше брат му да разбере, че Изабел си говори сама.
Когато икономът ги остави, двамата седнаха край писалището. Джон наля кафе на брат си, а след това и на себе си.
— Е, как върви бракът? — попита Рос. Джон смръщи чело. — Значи добре?
— Появата на малката едва не ме лиши от първа брачна нощ — обясни Джон. — И това, след като Гримейс бе отворил дума за войната между Англия и Америка.
— Не беше ли казал на Изабел за войната? — попита Рос.
Джон поклати глава.
— След тази грешка реших, че Изабел ще постави детето на първо място.
Рос придоби сериозно изражение.
— Малката е очарователна, но никога не съм виждал толкова тъжно личице.
— Госпожица Дюпре, както държи да бъде наричана, е прекарала нощта заедно с Джунипър — рече Джон.
— Искаш ли да я върна на Лизет?
— Изабел никога няма да се съгласи — отвърна Джон. — Госпожица Дюпре ще остане в Ейвън Парк, докато откриеш кои са родителите й.
— И ако е дете на някой друг?
— Никога не бих приел чуждо дете.
— Ами ако е твоя дъщеря?
Джон сви рамене.
— Дори само присъствието й тук е достатъчен скандал. Не зная какво ще правя, ако наистина се окаже мое дете — той стана, и отново се приближи към прозореца. — Кога тръгваш за Лондон?
— Мама и леля Естер имат нужда от още няколко часа — отвърна Рос. — Щом станат готови, заминаваме.
Джон не сваляше очи от съпругата си, която сега седеше мълчаливо на пейката и наблюдаваше тичащото наоколо дете. След това тя стана и се затича към детето. Лили стоеше пред един от огромните дъбове, които отделяха парка от гората. Момиченцето сочеше към короната на дървото и Изабел бе вдигнала поглед, сякаш се опитваше да открие нещо.
Изабел се усмихна.
— Какво е това, ваша светлост? — попита Лили. Озадачена от това обръщение, Изабел погледна детето.
— Защо ме наричаш така?
— Джунипър каза, че не трябвало да се държа прекалено фамилиарно с теб — обясни Лили. — Тя ме посъветва да те наричам ваша светлост.
Изабел клекна, така че сега лицата и на двете бяха на една височина.
— Приятелите ми ме наричат Бел.
Лили грейна.
— Значи сме приятели?
— Надявам се — отвърна Изабел.
— Не бих искала Джунипър да се разсърди — обясни Лили.
— Тогава ме наричай госпожа Бел.
Лили кимна.
— Какво е онова, госпожо Бел?
— Гнездо.
Докато наблюдаваха гнездото, отнякъде долетя една червеношийка и кацна на клона. Малките й веднага вирнаха човчици.
— Какво правят?
— Майката храни малките си с бръмбари.
Лили направи гримаса.
— Дрън-дрън.
Изабел не можа да се сдържи да не се засмее.
— Ела да седнем на пейката. Ще ти посвиря на флейта.
Момиченцето я улови за ръка и двете тръгнаха по моравата. Изабел вдиша дълбоко, а след това въздъхна доволно. Във въздуха се носеше ухание на орлов нокът и рози, а от храстите и клоните на дърветата долиташе цвърчене на птици. Ейвън Парк приличаше на същински земен рай.
— Тази сутрин ме посети майката на херцога — заговорнически прошепна Лили.
Изабел я погледна изненадано.
— Наистина ли?
Лили кимна.
— Джунипър тъкмо ми помагаше да се облека.
— И какво каза херцогинята?
— „Видях достатъчно“.
— Колко интересно. Усмихваше ли се?
— Да, и кимна с глава.
Изабел седна и взе флейтата, която бе оставила на пейката, а Лили се настани на тревата в краката й.