Успехът или неуспехът на вечерята зависеше от съпруга й. Предишния ден Джон се бе държал много студено с Лили, но Изабел знаеше, че съпругът й не е коравосърдечен човек. Той просто се боеше да не бъде наранен отново.
Изабел решително изправи рамене и докосна талисмана си — златния медальон, с който не се разделяше никога. Щеше да накара Джон да признае малката за своя дъщеря и да я приеме в дома си.
Въпреки грижите Изабел бе в добро разположение на духа. Още едно нейно желание бе на път да се осъществи. За пръв път от много години насам тя бе част от истинско семейство.
Изабел огледа критично отражението си в огледалото. Тази вечер искаше да изглежда особено красива, така че бе избрала копринена рокля с цвят на лавандула с къси набрани ръкави. Русата й коса бе привързана с подходяща панделка.
— Влез — извика Изабел, дочула да се чука на вратата.
— Приличаш на принцеса! — възкликна Лили, която се бе втурнала през вратата.
След детето изникна госпожица Джунипър.
— Благодаря — Изабел дари момичето с лъчезарна усмивка. — Ти също изглеждаш чудесно.
В бялата си памучна рокличка Лили приличаше на ангел. Рокличката контрастираше с гарвановочерните й коси, които Джунипър бе сплела на плитка.
Изабел реши при първа възможност да заведе Лили в Стратфорд. Детето имаше нужда от нови дрехи и ако се наложеше, Изабел щеше да му ги купи със собствени средства.
— Гладна ли си? — попита Изабел.
Лили закима усърдно.
— Готова ли си да вечеряш със своя татко?
Изражението на Лили помръкна и тя смръщи чело.
— Какво има? — попита Изабел.
— Какво ще стане, ако негова милост отново ми се кара? — попита момичето.
— Тогава му отвърни със същото — отвърна Изабел.
Лили я погледна учудено.
— Ако негова милост те ухапе, ухапи го и ти — рече Изабел. — Ако те погъделичка, погъделичкай го и ти. Ето така… — Тя погъделичка момичето и то прихна.
Изабел подаде ръка на Лили, която я прие с благодарност. След това се обърна към бавачката.
— Госпожице Джунипър, можете да отидете да вечеряте.
— Не забравяй — напомни на възрастната жена Лили, — обеща преди лягане да ми разкажеш приказка.
— Не съм забравила, съкровище — отвърна Джунипър.
Хванати за ръка, Изабел и Лили се отправиха по дългия коридор към главното стълбище. Във вестибюла се натъкнаха на иконома на херцога.
— Добър вечер, ваша светлост — поздрави той младата жена. — Добър вечер и на теб, госпожице Дюпре.
— Благодаря, Добс — каза Изабел.
— Благодаря, Добс — повтори след нея Лили.
Изабел поведе момичето към трапезарията. Видяла Джон да стои с гръб към тях и да гледа през прозореца, тя спря.
— Каква огромна маса! — възкликна Лили.
Гласът на момичето накара Джон да се обърне. Забелязал детето, той смръщи чело, но за щастие лицето му веднага придоби обичайното си изражение.
— Добър вечер, ваша светлост — извика му Лили.
Джон кимна.
— И на теб, госпожице Дюпре.
„Слава богу“ — помисли си Изабел. Днес съпругът й бе малко по-мил с детето.
Тримата седнаха на единия край на дългата махагонова маса. Джон седна на челото на масата, а Лили и Изабел от двете му страни.
Под зоркия поглед на иконома лакеите внесоха вечерята — салати от краставици и домати, грахова супа със сланина, ролца от аспержи, печено пиле, а за десерт крем от ягоди.
Докато вечеряха, на масата се възцари тягостна тишина. Изабел често поглеждаше крадешком Джон, който замислено наблюдаваше Лили. Само момичето се хранеше с апетит, макар и то от време на време да го поглеждаше крадешком.
Изабел трескаво се опитваше да измисли нещо остроумно, но за нещастие не й хрумваше нищо. В крайна сметка Лили бе тази, която успя да спаси вечерята.
— Уф — възкликна по едно време момиченцето, изпуснало парченце пиле в скута си. Детето понечи да го вдигне, но то падна на килима.
— Няма нищо — успокои я Джон.
Без да му обърне внимание, Лили отмести стола си и коленичи на пода.
— Когато приключим с вечерята, Добс ще се погрижи за това — рече Джон.
— Добс е възрастен човек — прозвуча гласът на Лили някъде изпод масата. — На мен ми е по-лесно да се навеждам.
Най-сетне тя изникна отново и размаха парчето пиле като някакъв трофей. Изабел тъкмо се канеше да й каже, че не бива да го яде, когато Добс се приближи, за да го вземе от ръцете на детето.
Лили обаче бе по-бърза. Тя го пъхна в устата си и усилено започна да дъвче, което накара херцогът да се ухили. След като бе преглътнала хапката, разпери ръце и каза: