— Щетите са отстранени.
Джон избухна в смях, а момиченцето го дари с лъчезарна усмивка.
Изабел си отдъхна с облекчение. Може би нямаше да се окаже толкова трудно да убеди херцога да приеме дъщеря си.
След като отново бе седнала на стола си, Лили подпря брадичка с ръка, наведе се към Джон и попита:
— Как е стомахът ти днес?
Изабел с мъка успя да се сдържи да не се засмее. Тя погледна към иконома, който стоеше до бюфета. Добс бе загърбил масата, но раменете му се тресяха издайнически.
Джон озадачено погледна момичето.
— Какво, моля?
— Госпожа Бел ми разказа за стомашното ти неразположение — обясни Лили. — Затова ми беше толкова сърдит вчера. Но вече трябва да си по-добре, защото се засмя.
След един бегъл поглед към Изабел Джон рече:
— Ти притежаваш забележителни лечебни способности, госпожице Дюпре.
— Благодаря — Лили грейна, видимо поласкана.
Изабел беше готова да заложи и последното си пени за това, че момичето нямаше и представа за какво говореше той.
— Какво още ти каза госпожа Бел? — попита Джон, навеждайки се към детето.
— Ако ми се караш — обясни Лили, размахвайки пръст, — да ти отвърна със същото. Ако ме ухапеш, да те ухапя и аз. Ако ме погъделичкаш, тогава…
— Да ме погъделичкаш и ти? — довърши Джон.
Лили кимна.
— Тогава ще гледам да се проявя от добрата си страна. — Джон закачливо погали върха на нослето й.
Докато ги наблюдаваше, Изабел усети от сърцето й да пада камък. Лили бе очарователно дете и само безсърдечен човек можеше да й устои.
— Когато ме гъделичкаш, ме караш да се смея — обясни Лили, — а това ми харесва.
— Какво друго харесваш? — попита Джон.
— Госпожа Бел — отвърна Лили. — Харесвам и теб.
Очите на Изабел се наляха със сълзи. Когато погледна съпруга си, тя го видя да преглъща с мъка, сякаш се опитваше да сдържи чувствата си.
— И аз те харесвам — увери детето Изабел.
— А би ли ти харесало да поседиш в парка през някоя топла лятна вечер? — попита Джон.
— И още как — отвърна Лили с блеснали очички.
— Тогава да вървим — обърна се Джон към Изабел.
Тримата станаха и напуснаха трапезарията. Следвана от Джон и Изабел, Лили изхвръкна през вратата към парка.
„Като истинско семейство“ — помисли си Изабел, преливаща от щастие.
Навън ги посрещна хладен летен бриз. Във въздуха трептеше ухание на орлов нокът, рози и прясно сено.
Изабел улови момичето за ръка и го отведе в една част на градината, която граничеше с някакво пасище. Във въздуха постоянно светваха и изгасваха стотици бледи светлинки.
— Какво е това? — уплашено прошепна Лили.
— Светулки — отвърна Джон. — Светят, докато летят.
— Ако сега си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне — рече Изабел. — Тези създания ще отнесат желанието ти нагоре към Бога и неговите ангели.
Лили затвори очички и в продължение на няколко мига устните й помръдваха безмълвно.
— Какво си пожела? — попита Джон.
Момичето го погледна с огромните си смарагдено зелени очи, след това вирна брадичка.
— Не мога да ти кажа, иначе желанието ми няма да се изпълни.
Тя се запъти към къщата и седна на една от каменните пейки. Някой бе оставил на пейката купа с вода.
— Какво е това? — попита Лили.
— Донесох вода за градинската жаба — обясни й Изабел. — Ако стоим съвсем тихо, може би ще се появи.
Лили седна между тях и в продължение на десетина минути тримата седяха мълчаливо. Изабел погледна крадешком към Джон, който я наблюдаваше така, сякаш за него тя бе най-интересното нещо на света. Тя се изчерви, усмихна му се, и отново насочи вниманието си към детето.
— Една жаба, която търси човешка компания, е нещо много особено — обясни Изабел. — Не бива да се разочароваш, ако не се появи още тази вечер, защото жабите са плахи същества. Първо трябва да свикне с теб.
— Какво ще направиш, ако господин Жабок наистина се появи? — попита Джон.
— Ще го уловя и ще го целуна по устата — отвърна Лили.
Подсмихвайки се, той рече:
— Погледни небето. Скоро ще се изпълни със звезди. Знаеш ли, че залезът има три степени? — Лили поклати глава. — Първата е, когато слънцето изчезне зад хоризонта, но все още има достатъчно светлина, така че човек може да чете без свещ — обясни Джон. — Втората е, когато небето и хоризонтът се слеят. А третата настъпва с появата на звездите.
— Обичам да гледам звездите — рече Лили, вдигайки поглед към потъмняващото небе.
— Още е твърде светло — обясни той.
— Тогава да почакаме, докато се стъмни — каза Лили.
Джон поклати глава.
— Може би някоя друга вечер. Трябва да се погрижа за счетоводните си книги.