Строго погледнато, връзката му с Изабел не бе брак по любов. От друга страна, ако не обичаше Изабел, нищо не би могло да го накара да се ожени за нея.
На устните на Джон трепна усмивка. Изабел се опитваше да помогне на всички страдащи около себе си. Тя не можеше да живее иначе. А той щеше ли да я обича, ако беше друга? „Не“ — казваше му един вътрешен глас. Съпругата му бе образец на съвършенство.
Джон желаеше за съпруга състрадателна жена с голямо сърце, която не мислеше единствено за себе си. Тази мисъл отново го върна към собствения му проблем. Как да постъпи с предполагаемата си дъщеря? Решението му със сигурност щеше да повлияе на връзката му с Изабел.
Джон посегна към един лежащ върху писалището му лист хартия и прочете известието от Рос. Брат му веднага се бе заел с разследванията си. Лондонското общество не говореше за нищо друго, освен за скандала на сватбата на херцога. Лизет Дюпре предвидливо бе изчезнала, без да остави нищо, по което би могло да се заключи за произхода на момичето.
Какво да прави? Не можеше да признае едно дете, което не бе негова плът и кръв, но ако не го стореше, жена му щеше да поиска развод. Намираше се в абсолютно безизходна ситуация.
Накрая Джон реши да бъде по-мил с момиченцето, което нямаше да бъде особено трудно. Лили Дюпре бе наистина очарователно дете.
Взел това решение, Джон се посвети на въпроса, как отново да спечели благоволението на съпругата си. Изабел не можеше да устои на сладкодумието и неотразимия му чар. Просто трябваше да действа внимателно и предпазливо.
За да се увенчаят усилията му с успех, той се нуждаеше от промяна на обстановката. Веднъж загърбила всекидневието, съпругата му щеше да забрави не само своя ангел хранител, но и заплахата от някое ново покушение.
Шотландия. Щеше да я отведе в имението си в Арджил, където лондонските клюки не можеха да достигнат.
Джон седна зад писалището и написа две съобщения. Първото бе адресирано до брат му и го информираше за целта на пътуването им. Второто, до кантората му в Ливърпул, съдържаше нареждания, съгласно които вечерта на двадесет и осми юни в пристанището на Ливърпул трябваше да ги очаква кораб, за да ги откара до Шотландия.
След като приключи с писмата, Джон се изправи и позвъня за прислугата. Само след няколко минути вратата на кабинета му се отвори и на прага се появи икономът.
— Да, ваша светлост.
— Бих искал тези две писма да бъдат изпратени по куриер — обясни Джон, подавайки му ги. — След това съобщете на нейно височество, че бих искал да разговарям с нея в кабинета си.
— Веднага, ваша светлост.
Петнадесетина минути Джон крачеше нервно из кабинета си. Най-сетне се почука.
— Влез — извика той.
Вратата се отвори и на прага се появи решената на всичко Изабел, която войнствено се насочи към писалището му. Теменуженосините й очи пръскаха гневни искри.
— Не се отказвам от нито дума от онова, което казах снощи — заплашително рече тя.
Когато Джон се опита да я умилостиви с неотразимата си усмивка, той с изненада установи, че сърдитото й изражение отстъпи място на известно смущение.
— Утре сутринта заминаваме за Шотландия — обясни той. — Моля, нареди да бъдат направени необходимите приготовления.
— Не възнамерявам да напускам Англия — възрази Изабел.
Джон очакваше подобна реакция. Съпругата му бе толкова предвидима, че той едва успя да сдържи усмивката си.
— Моля те да седнеш, за да обсъдим това на спокойствие — предложи той.
Изабел вирна брадичка и каза с тон на инатящо се дете:
— Предпочитам да остана права.
— А аз ти казвам да седнеш — повтори Джон с нетърпящ възражение глас.
Изабел му отправи изпепеляващ поглед и седна в кресло пред писалището. Не каза нищо, но очите й пръскаха искри.
„Гневът й отива“ — неволно си помисли Джон. Твърдоглавата й решителност бе удивителна, но не и когато бе насочена срещу него.
Джон излезе иззад писалището си и се облегна на ръба му, така че сега бе заплашително близо до нея. Отново й се усмихна, но тя отмести поглед. Неочаквано скутът й се бе превърнал в най-интересното нещо на света.
— Гневът е един от седемте смъртни гряха — напомни й Джон.
Почти бе сигурен в гневния й отговор. Изабел го прониза с теменужено сините си очи, а изражението на лицето й издаваше, че ни най-малко не бе развеселена.
— През последните два дена успях да се сдобия със съпруга и дете — поде Джон и веднага видя гнева й да се изпарява. — Онзи, който се опита да ме убие, вероятно ще направи опит да навреди и на новото ми семейство.