Сега лицето й бе придобило угрижено изражение.
— Мислиш ли?
— Доста е вероятно — отвърна Джон. — Докато не науча нищо от информаторите си, в Шотландия ще бъдем на по-сигурно място. Единствен Рос ще знае къде сме. Разбираш ли какво искам да кажа?
Изабел кимна.
— Лили с нас ли ще дойде?
Въпросът й го изненада.
— Наистина ли мислиш, че ще я оставя тук? — попита той. — Добс и Джунипър също ще дойдат с нас.
— Много добре, тогава съм съгласна — тя се усмихна за пръв път, откакто бе влязла в кабинета му.
— Имаш очарователна усмивка, която трябва да използваш по-често — констатира Джон и забеляза, че тя се изчерви. — Вземи най-удобните си дрехи, скъпа. В планините всичко е доста по-непринудено.
— Веднага ще наредя да бъдат направени необходимите приготовления — Изабел стана от мястото си. Джон я проследи с поглед, докато излизаше от кабинета му, и при вида на заобления й ханш на устните му трепна усмивка. Съпругата му се бе съгласила да замине за Шотландия заедно с него. Не се бе оказало никак трудно да я убеди. Далече от всички условности навярно щеше да се окаже по-податлива на опитите му да я прелъсти. Навярно не бе невъзможно съвсем скоро отново да я има в леглото си…
„Сигурно няма да е толкова трудно да го убедя да признае Лили за своя дъщеря“ — мислеше си Изабел на другата сутрин, докато вземаше флейтата си от масата. Далеч от всички условности, които им налагаше обществото, Джон много по-лесно щеше да се сближи с момиченцето. То бе очарователно дете и със своя чар все някога щеше да успее да го накара да отключи сърцето му.
— Знаех си, че негова милост ще омекне.
Гласът на Жизел я накара да се обърне.
— Все още не е признал Лили за своя дъщеря — отвърна Изабел.
— Мъжете са тесногръди същества и имат нужда от време, за да свикнат с бащинството — обясни Жизел.
Изабел се усмихна.
— Ще дойдеш ли с нас в Шотландия?
— Планините са доста по-близо до небето — отвърна възрастната жена. — Ще ви чакам там — тя посочи с пръст Изабел, която бе направила крачка към нея. — Не забравяй, дете мое. Пътят е целта. — След тези думи възрастната жена сякаш потъна в земята.
Изабел замислено поклати глава. Понякога съветите на нейния ангел хранител бяха доста загадъчни.
Тя напусна стаята си и забърза надолу по главното стълбище към вестибюла. Не след дълго вече бе навън. Прекрасният летен ден обещаваше успех на пътуването им и сърцето на младата жена трепна от радост. Джон щеше да признае дъщеря си, което означаваше, че скоро противоречията между нея и съпруга й щяха да бъдат изгладени, и двамата отново щяха да делят едно легло.
Две от каретите на херцога бяха готови за заминаване. На капрата на едната седеше Галагър, а другата щеше да бъде управлявана от кочияш, когото Изабел все още не бе виждала. Трети вече седеше в колата за багажа.
Когато видя Лили да й маха от прозореца на втората карета, Изабел разбра, че ще пътува сама със съпруга си.
— Мястото на Лили е при нас — каза.
— Тя предпочете да пътува с Джунипър и Добс — обясни Джон. — Струва ми се, че бавачката й обеща приказка за някаква принцеса и една жаба.
Изабел с усмивка седна в каретата, макар да бе малко разочарована, че няма да пътуват в една карета с детето. Освен че харесваше Лили, присъствието й щеше да разведрява обстановката. Сега обаче тя бе сама със съпруга си, с когото нямаше какво да си кажат. Макар вече омъжена, Изабел нямаше никакъв опит с мъжете. Боже мой, за какво щяха да си говорят през многобройните часове път, които им предстояха?
Джон, който седеше срещу нея, й се усмихна и Изабел усети, че се изчервява. Тя неволно посегна към златния си медальон и зарея поглед през прозореца.
— Колко време ще пътуваме? — попита.
— Около два дена.
— Шотландия е само на два дена път?
— По море е доста по-близо — обясни Джон. — Утре следобед ще сме в Ливърпул, където ще ни чака един кораб. Вдругиден трябва да пристигнем в Оубан, който е на два часа път с карета от имението ми.
Настъпи мълчание, което постепенно започна да изнервя Изабел. Тя трескаво търсеше тема за разговор, докато накрая не се спря на времето.
— Днес е чудесен ден за пътуване — каза и погледна през прозореца.
— Да, така е — гласеше отговорът му.
— Не е нито горещо, нито студено.
— Да, времето е много приятно.
Дали той не преглътна една усмивка, или само така й се бе сторило?
— Изабел, погледни ме — помоли Джон, а когато тя обърна към него теменуженосините си очи, той попита: — Какво те притеснява?
— Какво ме притеснява?