Джон кимна.
— Рядко сме оставали сами — поде Изабел, но се поколеба и замълча. Сведе поглед. — Чувствам се неловко.
Джон повдигна вежди.
— Карам те да се чувстваш неловко?
— Не ме разбра. — Изабел поклати глава. — Когато сме само двамата, се чувствам неловко. За какво ще си говорим през целия път?
— За всичко и нищо — отвърна Джон с блага усмивка. — Понякога е приятно да се мълчи. Освен ако не държиш да добавиш нещо за времето.
Изабел въздъхна с облекчение.
— Мисля, че по този въпрос вече се каза всичко.
— Бих искал да обсъдим нещо — рече Джон.
— Какво?
За нейно най-голямо учудване Джон стана от мястото си и седна до нея. Прегърна я през раменете и поднесе ръката й към устните си.
— Бих искал още веднъж да се извиня за това, че скрих от теб за избухването на войната — каза той. — Бях достатъчно глупав, за да повярвам, че сватбеното ни празненство би могло да мине необезпокоявано от нищо. Вместо това само направих всичко още по-лошо.
Погледът на Изабел омекна, а нервността й постепенно започна да се изпарява.
— Мога да разбера загрижеността ти.
— Благодаря ти, скъпа — Джон я целуна по бузата и от тази целувка по гърба й полази сладка тръпка.
— Мислиш ли, че братята ни може да са в опасност?
— Обикновено цивилните граждани не са застрашени — обясни той. — Вероятно двамата вече са на път за Англия.
— Защо хората не могат да живеят в мир?
— Защото повечето от тях не притежават твоята мъдрост. — Джон й намигна и добави: — Трябва да знаеш, че мирът почва от собствения ти дом.
— Имаш предвид любовта към ближния.
— Приемам поправката — Джон протегна дългите си крака и се отпусна на меката седалка.
— Добре ли чух? — подразни го Изабел. — Май призна, че си сбъркал?
— Ах, сладка моя Бел, каква божествена наивност — въздъхна Джон. — Мъжете никога не признават, че са сбъркали.
— Кълна се, няма да кажа на никого — рече Изабел и се подсмихна. След това неволно го дари с кокетна усмивка.
— Бих искал да те помоля за нещо — лицето на Джон бе придобило сериозно изражение.
Изабел го погледна с очакване.
— Ще споделиш ли леглото ми в странноприемницата и в имението ми в Шотландия? — попита той. — В противен случай ще ме поставиш в доста неловка ситуация. Шотландците са малко старомодни в това отношение.
Изабел усети, че се изчервява от срам. Не можеше да отхвърли молбата му. Той я бе спасил от женитбата с Никола дьо Жавел. Може би в общото ложе щеше да го накара да признае дъщеря си.
— Да, ще спя в една спалня с теб — отвърна тя.
— Благодаря — каза той така, сякаш това бе безкрайно важно за него.
Настроението на Изабел значително се бе подобрило и разговорът с Джон вече не беше бреме за нея. Посочи дивите макове и сините метличини край пътя. Докато минаваха покрай едно поле, привлече вниманието на Джон върху яркожълтите царски свещици, а докато каретата им трополеше по един мост, му посочи нежносините ириси.
Вечерта пристигнаха в Стратфорд и отседнаха в странноприемницата „При пъстрия паун“. Джон, Изабел и Лили седнаха на една маса, а Добс и Джунипър — на съседната. След като се бяха погрижили за конете, Галагър и останалите двама кочияши седнаха на тезгяха.
Вечерята се състоеше от печено месо, картофено пюре и меденки със сметана. Лили изяде две меденки и скоро очите й започнаха да се затварят.
Когато Изабел даде знак на бавачката да отведе детето, Джон рече:
— Върви с тях, ще дойда по-късно.
Изабел изпита облекчение, тайно се боеше, че ще трябва да се съблича пред него. Да обещае, се бе оказало по-леко, отколкото да го стори в действителност.
След като пожела лека нощ на Лили и Джунипър, Изабел се отправи към собствената си стая. Помещението бе чисто и уютно, но далече не се отличаваше с лукса на Ейвън Парк.
Преди да се съблече, седна на ръба на леглото и замислено прехапа долната си устна. Бе по-нервна, отколкото на своя дебютантски бал. Щеше ли тази нощ съпругът й да поиска от нея да изпълни съпружеските си задължения?
„Скоро ще се качи“ — мина й през ума. Тя стана и побърза да се съблече. След това угаси всички свещи, освен една върху масата, пъхна се в леглото и придърпа завивката чак до брадичката си.
Изабел дълго лежа в полутъмната стая, вперила поглед в тавана, докато накрая не чу вратата на стаята да се отваря. Младата жена веднага затвори очи и се престори на заспала.
Дочула мъжа си да се съблича, Изабел бе обзета от любопитство, но си наложи да остане със затворени очи. Когато леглото проскърца под тежестта му, тя едва не извика от изненада.
Изабел усети как той легна в своята половина. Изглежда, не възнамеряваше да предяви претенции към законните си съпружески права. Отгоре на всичко тя не можеше да каже дали тази мисъл й носеше облекчение, или разочарование.