Докато Лили спеше, положила глава на рамото й, Изабел с интерес гледаше през прозореца на каретата и разриващата се пред очите й гледка накара сърцето й да се разтупти. Пред тях се простираше море от виолетов пирен, докъдето поглед стигаше, се издигаха обрасли с гора хълмове.
„Самотна страна със своя величествена красота“ — помисли си Изабел. Чувстваше това парче земя много по-близко, отколкото мръсния пренаселен Лондон с неговата оскъдна зеленина.
Два часа по-късно Изабел и спътниците й слязоха от каретата. Замъкът Килчърн бе построен върху неголямо възвишение, граничещо с езерото Лох Нес. Замъкът и езерото бяха заобиколени от величествени планини.
— Погледни само хълмовете — възбудено извика Лили.
Джон се засмя.
— Това са планини, а не хълмове.
Изабел се огледа на всички страни.
— Мисля, че ще ми хареса да прекарам лятото тук.
В трапезарията ги очакваше късен обяд от зеленчукова супа, пъстърви на грил, аспержи в масло и торта.
След обяда Лили се прозина звучно. Изабел направи знак на Джунипър и понечи да стане от мястото си, но Джон я задържа.
— Ще я отведа горе — рече той. — Чакай ме тук, след това можем да се поразходим до езерото.
— Би било чудесно.
Когато той протегна ръка към Лили, момиченцето поклати глава.
— Прекалено съм уморена, за да изкача стълбите — каза тя с полуспуснати клепачи.
— Тогава ще те нося — Джон взе детето на ръце и напусна трапезарията, следван по петите от госпожица Джунипър.
Изабел ги изпрати с поглед, подсмихвайки се мислено. Решението й да го съпроводи до Шотландия се бе оказало правилно. Мъжът й, изглежда, бе на път да се сближи с дъщеря си. Беше само въпрос на време да признае Лили за своя дъщеря.
Джон се върна след няколко минути и двамата излязоха навън. Синьото небе и яркото слънце бяха рядкост в планините. Заобиколеното от планини езеро и долината изглеждаха като кътче от рая.
— В планината лятото е доста по-хладно, отколкото при нас у дома — установи тя.
— Трепериш ли? — попита Джон. — Мога да ти донеса шал.
Изабел поклати глава.
— Колко бистра е водата — възкликна тя, когато слязоха до брега.
— Шотландските езера са несравними с мътните английски реки — Джон вдигна един камък и го запрати във водата. Изабел седна на брега, за да събуе чорапите и обувките си. След това се изправи, вдигна полите си и нагази няколко крачки във водата.
— Уф, че е студена! — извика тя.
Джон се засмя.
— Бъди предпазлива — предупреди я той, — иначе ще те грабне чудовището.
Изабел изскочи на брега. Теменуженосините й очи го изгледаха любопитно.
— Какво чудовище?
— Седни до мен и ще ти разкажа.
Двамата седнаха в тревата на няколко метра от брега.
— Това същество е известно като чудовището от Лох Нес, но никой не може да каже как точно изглежда то — поде Джон. — Някои твърдят, че приличало на кон, други го сравняват с огромен червей с дванадесет крака. Когато през зимата изпод леда на езерото се разнася скърцане и пукане, много от тукашните жители смятат, че чудовището се опитва да пробие леда.
— Не вярвам, че тук долу живее нещо такова — рече Изабел.
— Винаги съм твърдял, че предпазливостта никога не е излишна — отвърна Джон.
— Не съм го чувала от устата ти.
Джон постави ръка на раменете й и я привлече към себе си. Когато вдигна очи, Изабел се почувства непреодолимо обсебена от погледа му. Тя видя лицето му да се доближава до нейното, замижа и се предаде на завладяващото усещане от нежната му целувка.
Когато дланта му погали бузата й, Изабел въздъхна тихо. След още една целувка Джон я погледна в очите.
— Съкровище, ти си по-очарователна от всяка теменужка насред снега — дрезгаво рече той, без да откъсва поглед от очите й.
Изабел потръпна. Пророчеството на Жизел се бе потвърдило още веднъж. Джон Сен-Жермен бе принцът, чието лице бе зърнала във водите на Ейвън.
— Това не променя нищо — обясни му тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Лили остава.
— Целувката ми нямаше за цел да повлияе на решението ти — каза той. — Имаме време до края на лятото. Нека се отпуснем и да се наслаждаваме на мига.
Изабел се излегна в тревата и му се усмихна.
— Какво правиш? — попита Джон.
— Наслаждавам се на мига.
Джон легна до нея и допря лице до лявата й ръка.
— Като деца с братята ми прекарвахме тук летата. Яздехме по планинските пасища, където овчарите и семействата им изкарваха на паша добитъка.
— Значи помниш детството си съвсем ясно?
— Да. А ти?
Изабел поклати глава.