— Жалко — отвърна той, наведе се към нея и я целуна по бузата. — С най-голямо удоволствие бих хвърлил един пердах на брат ти, че те е оставил сама с Делфиния и дъщерите й.
— Е, не беше чак толкова лошо — отвърна Изабел. — Не знаех, че във вените ти тече шотландска кръв.
— Искаш ли да го извикам на глас? — попита Джон. Изабел се закиска. Тя затвори очи и вдиша с пълни гърди ухаещия на билки и сено планински въздух.
— Мисля, че в Шотландия бих се чувствала добре — замечтано каза тя.
— Пътят е целта.
Стресната от думите му, Изабел отвори очи и го погледна. След това рече, без да се замисли:
— Звучиш точно като Жизел.
Джон поклати глава.
— Отново ли започваш?
— Джон Сен-Жермен, със своето неверие си спечели още един черен камък — смъмри го Изабел.
Той се изправи с усмивка и й подаде ръка.
— Вие сте непоправима, ваша светлост.
— Колко утешителна мисъл, да знам, че все пак по нещо си приличаме — отвърна Изабел с дяволита усмивка. След това повдигна полите си и извика: — Аз ще стигна първа! — И хукна към замъка.
Не бе направила и десет крачки, когато Джон я настигна. Вместо да я изпревари обаче, той я вдигна и я метна на рамо като чувал с картофи.
— Веднага ме пусни! — извика Изабел и прихна.
— Не, съкровище — отвърна Джон, имитирайки провлечения шотландски акцент. — В планините има традиция мъжът да носи жена си вкъщи по този начин.
15
Когато отвори очи в сумрачната стая, Изабел реши, че ще да е още доста рано. Почти никога не се събуждаше по изгрев — слънце, а поради необичайния планински климат предната вечер бе заспала по-късно от обикновено.
Когато се обърна към прозореца, забеляза, че съпругът й не е в леглото. Някакъв шум привлече вниманието й и тя повдигна глава от възглавниците, за да види какво прави той.
Джон стоеше с гръб към нея и плискаше лицето си с водата от една порцеланова кана. При всяко негово движение първите проникнали през прозореца слънчеви лъчи образуваха върху гърба и раменете му слънчеви зайчета.
Погледът на Изабел бавно се плъзна от мускулестия гръб към тънката талия на Джон. Мъжът й бе само по черни копринени гащета. Погледът й продължи надолу към тесния ханш и мускулестите му бедра. През тялото й премина тръпка на възбуда. Натрапчивото усещане, че бяха сами в света, опиваше сетивата й и тя копнееше за… него.
Изабел обичаше съпруга си. А отскоро бе познала и желанието.
Джон взе една кърпа, за да подсуши лицето си и развали магията, която мъжественото му излъчване упражняваше върху нея. Изабел бързо затвори очи. За нищо на света не искаше да забележи, че го наблюдава.
След това го чу да се облича и усети как леглото поддаде под тежестта му, когато той седна на ръба. Тя отвори очи и му се усмихна, но за нещастие се изчерви.
— Защо се изчерви? — смутено попита Джон.
— Не знаех, че носиш черно копринено бельо — отвърна Изабел.
Джон повдигна въпросително вежди.
— Наблюдавала си ме, докато се обличах?
— Не, гледах те как се миеш.
Признанието й го накара да се усмихне.
— Надявам се, че ти е харесало — рече той. — Отивам да яздя. Ще се видим на закуска.
Изабел придърпа завивката нагоре и веднага заспа отново, но сънят не й донесе покой. Мускулестото тяло на мъжа й неизменно се появяваше в сънищата й с черното копринено бельо.
Тя усещаше устните му да се сливат с нейните, а ръце му да галят тялото й. Усещаше мускулестите му бедра… Сънят внезапно избледня и Изабел се пробуди, за да установи с разочарование, че е сама. В този миг разбра, че желаеше съпруга си, независимо от това, дали той щеше да признае дъщеря си, или не.
— Накарайте я да галопира, ваша светлост — дочу тя гласа на Лили.
— Само опитните ездачи могат да яздят в галоп — отвърна Джон.
Изабел стана и се приближи босонога до прозореца, без да облича халата си. Облегната на перваза на прозореца, тя видя в двора мъжа си и дъщеря му. Лили седеше в седлото на едно черно пони и държеше юздите, докато Джон водеше животното по моравата.
Изабел усети прилив на радост и надежда.
— Госпожа Бел ни гледа от прозореца — извика Лили, която я бе забелязала.
— Добро утро, ваша светлост — извика Джон, след като бе спрял понито и вдигнал поглед към прозореца. — Надявам се сънищата ви да са били приятни.
Изабел се наведе напред и му предложи магическата гледка на преливащите от нощницата й гърди.
— Сънувах теб — извика му тя.
Джон се ухили.
— А мен сънува ли? — попита Лили.
— Разбира се, съкровище.
— Какво правех?
— Яздеше едно пони — излъга Изабел.
— А какво правех аз! — попита Джон и се подсмихна, когато Изабел се изчерви. — Мога да превърна сънищата ти в реалност — добави.