— Какви са новините от Лондон? — попита мащехата, неспособна да скрие любопитството си.
Изабел се поколеба. Не й се искаше да им казва истината, защото веднага щяха да започнат да я врънкат за пари. Но какво друго можеше да стори? Все едно скоро щяха да научат.
— Майлс е заминал за Америка — обясни Изабел.
— Но как ще вземем участие в светския сезон без него? — проплака Рю.
— Поверил ли ти е финансите? — попита Делфиния. Изабел й отправи неприязнен поглед и се запита защо й задава този въпрос, щом вече знае отговора. — Не смятам, че е редно да се занимаваш със сделките му, пък било то и в ситуация като тази — продължи, без да дочака отговор: — В очите на хората ти си още дете. Това би значело да се разорим. — Обърна се и добави: — Трябва да помоля Никола да се погрижи за финансите на семейство Монтгомъри.
„Ето какво било“ — гневно си помисли Изабел. Коварната й мащеха искаше да сложи ръка на състоянието на брат й. Е, това нямаше да й се удаде. Никога нямаше да позволи на разточителния племенник на Делфиния да надникне в счетоводните книги на Майлс.
— Не е необходимо — каза Изабел, от което мащехата й замръзна на място.
Делфиния се обърна ужасена.
— Нали не искаш да кажеш…
— Изглежда, Майлс е помолил за подкрепа херцог Ейвън — обясни Изабел. — В случай на нужда трябва да потърся помощта на негова милост, но ми се струва, че това едва ли ще се наложи.
Лобелия и Рю нададоха радостни писъци, пляскайки с ръце.
— Херцог Ейвън е толкова образован и привлекателен мъж — възкликна Рю.
— Познаваш ли го? — Изабел въпросително повдигна вежди.
— Не, само съм слушала за него.
— Имаш предвид светските клюки?
— Наречи го както ти харесва.
— О, на всяка цена трябва да потърсим помощта на херцога — намеси се Лобелия. — Тогава той ще ни посети в Арден Хол и ужасно ще се влюби в мен.
— А аз? — попита Рю.
— Аз съм най-голямата, така че херцогът се пада на мен — обясни на сестра си Лобелия. — Освен това той има двама братя.
— Представете си само — въздъхна Рю и хвърли поглед към Изабел. — По един от братята Сен-Жермен за всяка от нас. Така ще бъдем свързани завинаги.
— Мисълта наистина е ужасно изкусителна — иронично рече Изабел и думите й накараха Жизел да прихне. Момичето се обърна към възрастната жена. — Не се смей… — прехапа устни и се престори, че не бе казала нищо.
— Ето пак! — изкряка Лобелия. — Никой Сен-Жермен няма да пожелае да вземе жена, която си говори сама.
— Просто мислех на глас — рече Изабел, след което погледна мащехата си. — Мога да ръководя сделките на брат си и без помощта на херцога.
— Въпреки това ще му пиша и ще му благодаря за отзивчивостта — обяви Делфиния.
— Каква чудесна идея — изплъзна се от устата на Изабел. — Вземи Лобелия и Рю, да ти помогнат да съчиниш писмото.
След като мащехата и доведените й сестри излязоха, Изабел се облегна назад в креслото си, а от устните й се отрони нещастна въздишка. Сега трите щяха да започнат да й досаждат с молби за пари, а отгоре на това трябваше да позволи на херцог Ейвън да се меси в делата им.
— Дай им пари за дрехи и за светския сезон в Лондон — посъветва я Жизел. — Така ще забравят за херцога.
Изабел й хвърли сърдит поглед.
— Възможно е обаче и да греша — потъна в размисъл възрастната жена.
Изабел стана и се приближи към камината. После седна на пода пред креслото и положи глава в скута на старицата.
— Предполагам, че Делфиния ще се опита да ме принуди да се омъжа за Никола дьо Жавел — рече Изабел. — Къде е този твой принц, който уж щял да ме спаси?
— По-близо, отколкото си мислиш — отвърна Жизел и нежно я погали по косата. — Дай му време.
— Времето е лукс, който не мога да си позволя, особено сега, когато Майлс е от другата страна на океана — отвърна Изабел.
— Дете мое, трябва да се научиш на търпение — рече възрастната жена. — Вярата може да премести планини. Може би херцогът е твоят герой.
— Херцог Ейвън не е никакъв принц.
— Ангелите също не са непременно с крила и ореол — с дяволита усмивка отвърна Жизел. — А принцовете не носят непременно корони.
2
Принцовете не носеха непременно корони, а вещиците нямаха непременно брадавици на носа… Някои вещици изглеждаха досущ като мащехата й.
Подобни мисли се въртяха из главата на Изабел, докато минаваше по дългия коридор към салона на мащехата си. Делфиния я бе поканила, и тя нито за миг не се усъмни, че щяха да разговарят за пари или, което бе още по-лошо, за женитбата й с Никола дьо Жавел, за когото мащехата й от години се опитваше да я сватоса.