Джон прихна. Изабел се присъедини, а Лили се закиска, щастлива, че бе успяла да ги разсмее.
— Водата се стопля едва в средата на лятото — обясни Джон и седна до момиченцето на разпънатата от Изабел покривка. — Тогава ще те науча да плуваш.
— Имаме нужда от музика. — Изабел вдигна флейтата към устните си и засвири.
Мелодията бе ведра и жизнерадостна и напомняше за спокойствието на пролетта, за песните на птиците и шепота на есенната шума.
Когато заглъхна, Джон попита:
— Можеш ли да ни изсвириш един валс?
Изабел кимна.
— Ще се опитам.
Тя отново вдигна флейтата към устните си. Отначало колебливи, а след това все по-сигурни, във въздуха се разнесоха мелодичните звуци на валса.
Джон стана и се поклони пред момиченцето.
— Госпожице Дюпре, може ли един танц?
— Но аз не зная как се прави — плахо рече Лили.
— Всеки може да танцува валс — Джон отхвърли извинението й с небрежен жест. — Ще те науча.
Смарагдово зелените очи на Лили заблестяха от радост. Тя се изправи, пое ръката му и се опита да го следва, но с малките й крачета това никак не й се удаваше.
— Стъпи върху краката ми — нареди й Джон, а след това двамата грациозно се понесоха под звуците на валса.
Докато ги наблюдаваше, Изабел си спомни за покойния си баща и сърцето й се сви от мъка. Когато валсът свърши, лицата на Джон и Лили грееха от щастие.
— Госпожице Дюпре, без съмнение това бе най-хубавия валс в живота ми.
— На мен също ми хареса — Лили го гледаше захласнато.
— Какво да правим сега? — попита Изабел, когато двамата отново седнаха при нея.
— Да ядем — отвърна Лили.
— Чакайте да видим какво е приготвила готвачката — рече Джон и надникна в кошницата за пикник. — Струва се, пъстърви на грил.
— Не съм гладна — рече Лили.
— Аз също — добави Изабел. — Освен това бих имала чувството, че изяждам приятел.
— Беше само шега — Джон извади от кошницата чиния печено, пиле.
— Може ли да получа едно крилце? — примоли се Лили.
— Разбира се.
Лили посегна да вземе пилешкото крилце, което й поддаваше Джон, но го изпусна в тревата.
— Уф — възкликна момичето, протягайки ръчичка, за да го вдигне.
Джон обаче бе по-бърз. Той взе крилцето и рече:
— Не бих искал да ядеш храна, която е падала на земята.
— Пет пари не давам за това, какво искаш — обясни му Лили.
Джон погледна Изабел.
— Не съм си и помисляла, че може да започне да ме имитира — опита да се оправдае тя.
След като бе подал на Лили другото крилце, Джон попита:
— Какво би искала да правиш, докато стане време да се прибираме?
— Да ловя жаби — отвърна детето.
— Жаби? — повтори Изабел.
— Джунипър казва, че ако целуна някоя жаба, тя ще се превърне в приказен принц — обясни Лили. — Искаш ли и ти да целунеш една?
— Предпочитам да гъделичкам пъстърви — отвърна Изабел. — Имам чудесна идея. Аз ще свиря на флейта, а вие ще легнете по гръб и ще наблюдавате облаците.
Лили кимна и легна между Джон и Изабел, който също се бе излегнал с кръстосани под главата ръце.
Изабел засвири една приспивна песен и само след минути момиченцето вече спеше. Младата жена погледна усмихнато мъжа си. Джон също спеше.
Измина една седмица на безметежно семейно щастие, за каквото Изабел винаги си бе мечтала. Тримата прекараха тези седем незабравими дни в езда, разходки по брега на езерото, любуване на облаците и гонитба по ливадите. Дори дъждовните дни отлитаха като мигове с музиката на Изабел и планинските предания и истории за духове на Джон.
На сутринта на десетия ден от пристигането им в Шотландия Изабел стоеше пред огледалото в будоара си. Страните й бяха поруменели от вълнение, а теменуженосините й очи блестяха. Току-що бе сплела косата си на две дебели плитки и носеше най-старите си дрехи — лека вълнена пола и удобна блуза. На ръката й бе преметнато наметало с качулка.
Изабел се загледа в двата пръстена, подарени й от Джон. На безименния пръст на дясната си ръка носеше годежния пръстен, наречен „Теменужки в снега“, който доказваше, че Джон бе принцът от предсказанието на Жизел. След това погледът й спря на сватбения пръстен, чието послание „Безкрайно щастие“ й казваше да се довери на съпруга си.
Джон Сен-Жермен, пети херцог на Ейвън, десети маркиз на Графтън и дванадесети граф на Килчърн, бе нейният законен съпруг. В добри и лоши времена. Тя му се бе врекла пред Бога.
Изабел го обичаше.
И го желаеше.
И възнамеряваше да го прелъсти.
През първите десет дена от престоя си в Шотландия Изабел бе разбрала, че трябва да приеме съпруга си, така както очакваше от него да стори с момиченцето. В интерес на истината Джон, изглежда, бе започнал да свиква с мисълта, че е баща на Лили, и да се държи с нея като с член от семейството си.