Но както и да се развиеха нещата, Джон Сен-Жермен бе неин съпруг. И когато той я бе покани, да прекарат няколко дена сами в една от ловните му хижи, тя се съгласи.
Сега, когато бе дошло време да тръгват, Изабел гледаше изпълнена със съмнения сватбения си пръстен. Правилно ли постъпваше? Наистина, тя го обичаше, но щеше ли да може да му прости, ако той причинеше болка на детето?
— Негова милост те обича, дете мое.
Изабел се обърна и видя Жизел да седи в едно от креслата пред камината. Тя прекоси стаята и седна срещу възрастната жена.
— Джон не ме обича. Все още не ми го е казал.
— Ако слушаш сърцето си, ще узнаеш истинските му, чувства — отвърна Жизел.
— Но как да…
Отварянето на вратата я изплаши. Изабел надникна през рамо и видя мъжа си. Когато отново потърси с поглед Жизел, тя бе изчезнала.
— Надявам се, вече си готова — Джон усмихнато пристъпи към нея. — Защо седиш там сама?
— Размишлявам върху греховете си — отвърна Изабел подсмивайки се.
Въпреки смущението си тя не можа да не му се възхити. Много добре разбираше какво у него толкова силно привличаше жените. Каква сила на волята трябваше да, притежава една жена, за да му устои? На това почиваше и съмнителната му слава на прелъстител.
— И аз искам да дойда — извика Лили и се хвърли в обятията на Изабел. — Мъртъл се бои, че няма да се върнете.
— Как така няма да се върнем? — със свито сърце попита Изабел. Бедното дете се страхуваше да не бъде изоставено отново.
Изабел погледна за помощ към Джон, който седеше в освободеното от Жизел кресло.
— Ела, седни в скута ми — повика детето той.
Лили пристъпи към него и направи, каквото й бе казал. Джон я прегърна през крехките раменца и й се усмихна окуражително.
— Ти се появи в живота ни в деня на моята сватба с госпожа Бел — обясни Джон. — Затова двамата с нея все още не сме имали време за своя меден месец. Схващаш ли? — Лили кимна. — Вярваш ли ми?
Детето кимна отново.
— Какво ще кажеш, да си вземем довиждане и да се целунем?
Лили обви ръце около врата му и го млясна по бузата.
— Госпожице Дюпре, никога няма да забравя вашите целувки — закачи я Джон. — А сега иди да целунеш и госпожа Бел.
Момиченцето се спусна към Изабел и я прегърна. Целуна младата жена по бузата, после я погледна в очите.
— Обичам те, госпожо Бел.
— И аз те обичам, скъпа — отвърна Изабел.
След като бяха оставили Лили във вестибюла с госпожица Джунипър, Джон и Изабел излязоха навън, където вече ги очакваха два оседлани коня и още един, който носеше пълни с провизии дисаги и кошници.
— Готова ли си? — Джон нежно я подръпна за едната плитка.
Изабел се засмя на този момчешки жест, който никак не подхождаше на обгърнатия в тайнственост светски мъж.
— Готова съм — отвърна тя.
В умерен тръс те поеха по пътечката, която щеше да ги изведе до високопланинските пасища. Небето над тях бе синьо и безоблачно и обещаваше чудесен ден. Постепенно дърветата започнаха да стават все по-големи, а гората все по-гъста. От време на време пред тях се стрелваше някой заек или изпод краката на конете им излиташе блатна кокошка.
Джон и Изабел прекосиха една горска поляна и навлязоха в гора от борове, смърчове, брези и лиственици. Приличните на съсухрени човешки ръце клони висяха над еднометрови папрати.
— Пристигнахме — рече Джон, дръпвайки юздите на коня си.
Изабел видя малка хижа и покрит със слама плевник, обградени от каменна стена, която трябваше да ги пази от водите на течащия наблизо планински поток.
— След като се настаним, ще се разходим по тази пътечка надолу към долината на Глен Ерей — каза Джон, докато й помагаше да слезе от седлото. — Ела, ще ти покажа хижата.
Джон отвори заключената врата, а след това за нейна най-голяма изненада я вдигна на ръце и я пренесе през прага.
— Обичаите по тези места изискват мъжът да внесе съпругата си на ръце в новия й дом. Това гарантира щастие на брака им.
— Надявам се да е истина — отвърна Изабел с дяволита усмивка.
— Безкрайно щастие, съкровище мое — промърмори той, докато целуваше вътрешната страна на дланите й, от което по гърба й полази сладка тръпка.
Приземният етаж на хижата се състоеше от едно-единствено огромно помещение. До една от стените имаше хвърляно легло, върху което небрежно бе хвърлена завивка от дивечова кожа. Между леглото и стената имаше стълба, водеща към втория етаж.
— Какво има горе? — попита Изабел.
— Няколко спални — отвърна Джон. — Но предпочитам да спим тук долу.