Изабел продължи да оглежда обстановката. В десния ъгъл до леглото имаше параван. Тенджери и тигани висяха на стената между камината и вратата. До стената вляво имаше етажерка с дълготрайни храни и обикновена дъбова маса.
— Дай ми няколко минути, за да внеса багажа — рече Джон и й обърна гръб. — След това ще оправим леглото.
Щом той излезе, Изабел изтупа завивките и го оправи. Нима съпругът й мислеше, че тя не умее да се грижи за домакинството? В такъв случай го очакваше голяма изненада. Макар дъщеря на граф, самотното момиче бе търсело компанията на всички обитатели на Арден Хол и се бе сприятелило с един възрастен иконом, с една суеверна готвачка и с прислужниците.
Вратата се отвори. Джон влезе и остави дисагите на пода в средата на помещението, а кошниците — на масата до стената. След това й се притече на помощ.
Пред леглото Джон и Изабел се спогледаха крадешком. Омагьосана от нежността в погледа му, Изабел усети стомахът й да се свива на топка.
Дали Джон не възнамеряваше да я прелъсти веднага? Или щеше да изчака до вечерта?
— Готвачката ни е сложила яхния, но това може да почака — каза Джон. — Ако не си много уморена, бих искал да ти покажа долината.
— Чувствам се прекрасно — отвърна Изабел. — А какво ще правим с конете?
— Ще се погрижим за тях, преди да тръгнем.
След като се бяха погрижили за конете, Джон и Изабел поеха по пътеката към дефилето. Изабел бе в прекрасно настроение и почти подскачаше от радост край него. Тя бе млада, влюбена и бе сама със своя изключително привлекателен мъж.
Вече бяха в Глен Ерей, дълбока клисура с издигащи се над нея огромни върхове. Следобедното слънце блестеше по повърхността на подхранваното от два потока езеро. Отвсякъде бяха заобиколени от пищна лятна растителност.
— Как се казват? — попита Изабел, сочейки жълти цветя с червени власинки.
— Росянка — отвърна Джон. — Лепливите власинки излъчват примамлив аромат и привличат насекомите, с които се храни растението.
Изабел потръпна.
— Това е по-жестоко дори от гъделичкането на пъстърви.
Когато достигнаха езерото, тя седна на брега и припряно събу обувките и чорапите си. След това повдигна поли и потопи пръстите на единия си крак във водата.
— У-у-х, студена е! — възкликна тя.
— Към края на лятото водата се стопля — обясни Джон.
Изабел седна на една скала и започна да разглежда романтичното обкръжение. Хвърляйки око към мъжа си, забеляза, че Джон я наблюдаваше толкова съсредоточено, сякаш тя бе по-интересна от завладяващия пейзаж. Изабел се изчерви.
— Усамотеността на този девствен рай всеки път ми дава нови сили — призна Джон. — Чувствам се значително по-добре, когато мога да загърбя лондонското общество.
— Изпитвам същото, когато съм в Стратфорд край любимия ми Ейвън — отвърна Изабел.
— В сравнение с тези планини Стратфорд е същински космополитен град.
— Съгласна съм. — Изабел посочи водата. — Виж, езерото се подхранва от двата потока.
— Наричат ги Радост и Мъка. Вливат се в езерото, за да се разделят отново и да се отправят към Лох Нес и замъка Инверъри — обясни й Джон. — Замъкът принадлежи на братовчед ми, херцога на Арджил.
— Той беше ли на сватбата ни? — попита Изабел.
— За мое съжаление бе възпрепятстван да дойде, но синът му присъстваше.
— Кой беше той?
Джон усмихнато я щипна по носа.
— Забрави ли? Синът му е маркиз Арджил — той посочи някакви странни конусовидни каменни образувания и тънката ивица трева, увенчаваща склоновете на клисурата. — Някога, преди да изкоренят гората на склона, жените и децата на местните жители прекарвали лятото в тази долина. Те спели в онези каменни постройки, а мъжете лягали навън, загърнати в кожи — Джон се замисли за миг, след което продължи: — Идния месец ще дойдем тук с Лили. Всяка година през август в продължение на няколко дни оттук се виждат необичайно много падащи звезди.
— Тя ще остане много доволна — сърцето на Изабел преливаше от радост от факта, че мъжът й постепенно започва да гледа на детето като на член от семейството.
— Хайде, обуй се — Джон се изправи. — Време е да се прибираме, за да хапнем нещо.
Сенките ставаха все по-дълги, а залязващото слънце бавно се спускаше към хоризонта на запад. Без неговите живителни лъчи в гората бе станало значително по хладно.
Когато се върнаха в хижата, Джон се зае с камината. Изабел се учуди, че един мъж, който се чувстваше у дома си сред висшите кръгове на лондонското общество, с лекота може да се погрижи за конете или да запали огън. Когато Джон извади котле от едната кошница и се запъти към камината, Изабел се спусна към него.