Выбрать главу

Изабел седна на леглото и се облегна на таблата. Прикривайки с един чаршаф голотата си, тя приглади с ръка няколко непокорни кичура, които падаха върху лицето й.

Джон бе само по черното си копринено бельо и при спомена за изминалата нощ Изабел отново усети стомаха си да се свива.

— От глад е — сухо рече Джон, сякаш прочел мислите й.

Изабел се изчерви и посегна към купата. Когато поднесе лъжицата към устата си, чаршафът се свлече почти до кръста й.

Сега страните й придобиха наситеночервен цвят, но преди тя да успее отново да прикрие голотата си, Джон погали гърдите й, чиито зърна веднага набъбнаха от желание. Тя шумно си пое дъх.

— По-късно ще имаме време и за това, съкровище — подразни я той. — Искаш ли да те науча как се прави сладкиш от овесено брашно?

Изабел кимна.

— Къде е пеньоарът ми?

Джон се огледа. Черният му копринен халат лежеше наблизо и той й го подаде.

— Вземи това — стана от леглото, облече се и се запъти към вратата. — Докато закусиш, ще се погрижа за конете.

Изабел остави настрана купата с овесена каша и облече халата, пропит с опиващото мъжествено ухание на съпруга й. Изми лицето и ръцете си с ледената вода от едно ведро. Когато се върна, Джон я завари да седи на масата и да поглъща закуската си.

— Човек се учи най-лесно от собствените си грешки — обясни Джон, — така че ме слушай внимателно и следвай указанията ми.

Изабел кимна.

— Разбира се.

— Вече сложих скарата в камината — каза той. — Виж дали е достатъчно загрята, но внимавай…

Изабел докосна скарата с пръст и извика от болка. Джон скочи към нея, улови ръката й и я потопи във ведрото с вода.

— Тъкмо исках да ти кажа да не я пипаш — той извади ръката й от водата и я огледа. — Ще опека овесени сладки. Ти само наблюдавай.

Изабел слисано гледаше как съпругът й приготвя сладкиша. Кой би помислил, че прословутият херцог Ейвън така добре се оправя в кухнята? Или че носи черно копринено бельо.

— Знаеш ли, постепенно започва да ми липсва бъбренето на Лили — рече Джон, докато тя разрязваше опечения от него сладкиш.

Изабел се усмихна, зарадвана от тези думи на съпруга си.

— На мен също ми липсва — отвърна тя. — Не би ли искал вече да се връщаме?

— Джунипър навярно ще се грижи чудесно за нея — отклони предложението й той. — Ела при мен.

Когато тя стана и заобиколи масата, Джон я привлече в скута си и я целуна.

— Какво ти се прави днес? — попита той. — Искаш ли да отидем за диви ягоди? Или да полудуваме на хълмовете.

Изабел погледна разхвърляното ложе.

— Бихме могли да се върнем в леглото — рече тя с премрежен от желание поглед.

За Джон и Изабел тази седмица на безметежно щастие отлетя прекалено бързо. Те се наслаждаваха на всеки миг, прекаран заедно. Един от най-скъпите спомени на Изабел бе свързан с хладен дъждовен ден, който прекараха в уютното уединение на горската хижа.

В деня на отпътуването си двамата останаха до късно в леглото. Едва когато слънцето бе вече високо на небето, поеха по обратния път към замъка Килчърн. Яздеха през великолепната гора от столетни дървета и огромни папрати и сякаш прекалено бързо стигнаха горската поляна и равнините, превърнали се във виолетово море от пирен.

От една височина пред тях се откри изумителна гледка към езерото Лох Нес. С малките си островчета то им заприлича на кътче от рая, а Килчърн — на омагьосан приказен замък.

Изабел имаше чувството, че се е върнала у дома. За пръв път в живота си бе заобиколена от любящо семейство и изгаряше от нетърпение да види Лили, Жизел, Джунипър и Добс.

Още не бяха слезли от конете си, когато изневиделица изникна цяла армия от лакеи. Джон скочи от коня си и помогна на Изабел да слезе от своя.

— Те се върнаха!

Изабел се обърна и видя Лили да тича към нея. Тя клекна и взе момиченцето в обятията си. Детето я прегърна така, сякаш не искаше да я пусне никога повече.

— О, толкова се боях, че никога повече няма да се върнете! — извика Лили.

— Никога няма да те изоставя — увери я Изабел и я притисна към себе си. — Липсвахме ли ти?

Лили кимна. След това притисна устни към ухото й и добави:

— Добс и Джунипър нямат понятие от езда. Не ме пускаха да припаря до понито.

Джон и Изабел се ухилиха.

— Добре дошли вкъщи, ваша светлост — поздрави Добс.

— Добре дошли вкъщи — присъедини се към него и Джунипър.

— Благодаря, хубаво е, че отново сме си у дома — рече Изабел. След това погледна Лили и добави: — Двамата с негова милост умираме от глад. Надявам се, не си изяла вечерята ни.