Изабел седна на леглото и се облегна на таблата. Прикривайки с един чаршаф голотата си, тя приглади с ръка няколко непокорни кичура, които падаха върху лицето й.
Джон бе само по черното си копринено бельо и при спомена за изминалата нощ Изабел отново усети стомаха си да се свива.
— От глад е — сухо рече Джон, сякаш прочел мислите й.
Изабел се изчерви и посегна към купата. Когато поднесе лъжицата към устата си, чаршафът се свлече почти до кръста й.
Сега страните й придобиха наситеночервен цвят, но преди тя да успее отново да прикрие голотата си, Джон погали гърдите й, чиито зърна веднага набъбнаха от желание. Тя шумно си пое дъх.
— По-късно ще имаме време и за това, съкровище — подразни я той. — Искаш ли да те науча как се прави сладкиш от овесено брашно?
Изабел кимна.
— Къде е пеньоарът ми?
Джон се огледа. Черният му копринен халат лежеше наблизо и той й го подаде.
— Вземи това — стана от леглото, облече се и се запъти към вратата. — Докато закусиш, ще се погрижа за конете.
Изабел остави настрана купата с овесена каша и облече халата, пропит с опиващото мъжествено ухание на съпруга й. Изми лицето и ръцете си с ледената вода от едно ведро. Когато се върна, Джон я завари да седи на масата и да поглъща закуската си.
— Човек се учи най-лесно от собствените си грешки — обясни Джон, — така че ме слушай внимателно и следвай указанията ми.
Изабел кимна.
— Разбира се.
— Вече сложих скарата в камината — каза той. — Виж дали е достатъчно загрята, но внимавай…
Изабел докосна скарата с пръст и извика от болка. Джон скочи към нея, улови ръката й и я потопи във ведрото с вода.
— Тъкмо исках да ти кажа да не я пипаш — той извади ръката й от водата и я огледа. — Ще опека овесени сладки. Ти само наблюдавай.
Изабел слисано гледаше как съпругът й приготвя сладкиша. Кой би помислил, че прословутият херцог Ейвън така добре се оправя в кухнята? Или че носи черно копринено бельо.
— Знаеш ли, постепенно започва да ми липсва бъбренето на Лили — рече Джон, докато тя разрязваше опечения от него сладкиш.
Изабел се усмихна, зарадвана от тези думи на съпруга си.
— На мен също ми липсва — отвърна тя. — Не би ли искал вече да се връщаме?
— Джунипър навярно ще се грижи чудесно за нея — отклони предложението й той. — Ела при мен.
Когато тя стана и заобиколи масата, Джон я привлече в скута си и я целуна.
— Какво ти се прави днес? — попита той. — Искаш ли да отидем за диви ягоди? Или да полудуваме на хълмовете.
Изабел погледна разхвърляното ложе.
— Бихме могли да се върнем в леглото — рече тя с премрежен от желание поглед.
За Джон и Изабел тази седмица на безметежно щастие отлетя прекалено бързо. Те се наслаждаваха на всеки миг, прекаран заедно. Един от най-скъпите спомени на Изабел бе свързан с хладен дъждовен ден, който прекараха в уютното уединение на горската хижа.
В деня на отпътуването си двамата останаха до късно в леглото. Едва когато слънцето бе вече високо на небето, поеха по обратния път към замъка Килчърн. Яздеха през великолепната гора от столетни дървета и огромни папрати и сякаш прекалено бързо стигнаха горската поляна и равнините, превърнали се във виолетово море от пирен.
От една височина пред тях се откри изумителна гледка към езерото Лох Нес. С малките си островчета то им заприлича на кътче от рая, а Килчърн — на омагьосан приказен замък.
Изабел имаше чувството, че се е върнала у дома. За пръв път в живота си бе заобиколена от любящо семейство и изгаряше от нетърпение да види Лили, Жизел, Джунипър и Добс.
Още не бяха слезли от конете си, когато изневиделица изникна цяла армия от лакеи. Джон скочи от коня си и помогна на Изабел да слезе от своя.
— Те се върнаха!
Изабел се обърна и видя Лили да тича към нея. Тя клекна и взе момиченцето в обятията си. Детето я прегърна така, сякаш не искаше да я пусне никога повече.
— О, толкова се боях, че никога повече няма да се върнете! — извика Лили.
— Никога няма да те изоставя — увери я Изабел и я притисна към себе си. — Липсвахме ли ти?
Лили кимна. След това притисна устни към ухото й и добави:
— Добс и Джунипър нямат понятие от езда. Не ме пускаха да припаря до понито.
Джон и Изабел се ухилиха.
— Добре дошли вкъщи, ваша светлост — поздрави Добс.
— Добре дошли вкъщи — присъедини се към него и Джунипър.
— Благодаря, хубаво е, че отново сме си у дома — рече Изабел. След това погледна Лили и добави: — Двамата с негова милост умираме от глад. Надявам се, не си изяла вечерята ни.