— Не, чакахме ви — отвърна детето.
Джон, Изабел и Лили се запътиха право към трапезарията. Добс и Джунипър се върнаха към задълженията си.
Няколко лакеи сервираха вечерята, състояща се от телешко рагу и салата от зеленчуци. За десерт имаше шотландски сладкиш.
— Забавлявахте ли се? — попита Лили, която не сваляше очи от тях.
— Определено — отвърна Изабел. — Идния месец негова милост ще вземе в планината и двете ни.
Лили въодушевено запляска с ръце и се обърна към Джон.
— Какво правихте в хижата?
Преди да отговори, Джон погледна скришом съпругата си.
— Правихме различни весели неща.
— Госпожо Бел, да не си болна? — попита Лили. — Лицето ти е червено.
Джон се засмя, а Изабел го погледна възмутено.
— Просто съм уморена — обясни тя на момиченцето.
— Тогава трябва да си легнеш.
— Точно от това е изморена — дяволито подхвърли Джон.
— Проклятие — изруга Лили. — Не зная сънят да е изморил някого.
Изабел отново хвърли унищожителен поглед на мъжа си. Той само сви рамене и се намръщи.
Малко по-късно Изабел отведе момиченцето в стаята му и се прибра в своята. Чувстваше се безкрайно уморена. И щастлива. Тя облече нощницата си и се пъхна в леглото, дори без да се среши.
— Значи медената ти седмица бе по-хубава от най-смелите ти мечти — рече изникналата изневиделица Жизел, която сега седеше на ръба на леглото й. Знае ли негова милост за бебето?
Изабел огледа озадачено своя ангел хранител.
— Какво бебе?
— Напролет ще си родиш дете — обясни възрастната жена.
— Не мога да повярвам — възкликна Изабел.
— Някога да съм те лъгала?
Изабел поклати отново глава.
— Довери ми се, дете мое — каза Жизел. — След по-малко от година ти също ще си майка.
Мисълта за собствено дете накара Изабел да грейне от радост. След по-малко от година тя ще бъде майка на две деца — Лили и…
— Момче ли ще бъде или момиче?
Жизел сви рамене.
— Много добре знаеш — не се предаваше Изабел. — Не ме прави на глупачка.
— Догадките за пола на бебето са част от очарованието на бременността обясни възрастната жена. Никога не бих ти отнела това удоволствие.
— Изглежда, трябва да ти бъда дори благодарна — иронично подхвърли Изабел.
— Твоят принц идва — след миг Жизел бе изчезнала.
Вратата на спалнята се отвори и в стаята влезе Джон.
Той се приближи към леглото и нежно целуна Изабел по устните. Видимо разочарован от реакцията й, той се пошегува:
— Аз съм просто един човек, който иска да се съблече.
Изабел се изчерви. Смущението обаче не й попречи да наблюдава действията му.
— Винаги, когато гледам Лили, си те представям като младо момиче — каза Джон и се пъхна в леглото. — Знаеш ли, не бих я обичал по-силно, дори да знаех, че съм неин роден баща.
— Аз също я обичам — призна Изабел и го погледна с блестящите си очи с цвят на аметист. — Как е могла Лизет да я изостави?
Джон я погали по бузата.
— Реших, когато се върнем в Лондон, да призная Лили за своя дъщеря, така че никой — дори и Лизет — да не може да ни я отнеме.
Изабел се подпря на лакът, за да го погледне. Тя притисна устни към неговите, влагайки в тази целувка цялата си любов.
— Лягай да спиш, моя очарователна теменужке — каза Джон, когато тя се изправи и му се усмихна влюбено.
— Не искам да спя.
— Но аз искам — отвърна той. — Мили Боже, не знаех колко изморително може да бъде щастието.
Дланите на Изабел се плъзнаха към слабините му.
— Не би ли могъл да останеш буден още малко? — попита тя, докато пръстите й галеха черното му копринено бельо.
Той нежно, но страстно я събори по гръб. След това, плътно притиснат към нея, прошепна:
— Мисля, че може да се уреди нещо.
Джон се събуди на разсъмване и тъй като възнамеряваше да поязди малко, стана, облече се тихо и излезе от стаята.
По пътя към конюшните той видя госпожица Джунипър да стои в средата на дългия коридор към параклиса. Присъствието й там го изненада, но когато се приближи, бавачката постави пръст на устните си, за да го накара да мълчи. След това посочи отворената врата на параклиса.
Джон надникна вътре и видя коленичилата пред олтара Лили.
— Какво прави? — попита, снишавайки глас.
— Настоя да поговори с Бога — прошепна госпожица Джунипър.
Джон тъкмо се канеше да си тръгне, когато чу гласа на момиченцето.
— Боже? — каза Лили, а гласът й прокънтя в малкия параклис. — Тук ли си, мили Боже?
Устните на Джон се разтеглиха в усмивка. Той влезе в параклиса и наостри слух.
— Аз съм, Лили.
Мълчание.
— Лили Дюпре.
Джон прехапа долната си устна, за да не се засмее. Малката бе по-забавна от театрално представление.