— Зная какво си мислиш, мили Боже, но не съм дошла, за да те моля за нещо — тя замълча, след което се поправи. — Бих се радвала на едно пони, но мога да живея и без него… ако се наложи. Дойдох, за да ти благодаря, че чу молитвите ми. Помниш ли, като те молих да ме дариш с баща?
Лицето на Джон придоби сериозно изражение и той се приближи на пръсти към олтара.
— Благодаря ти, Боже, че ми изпрати един чудесен баща, макар да трябва да го наричам ваша светлост. Не че се оплаквам, но… — тя се поколеба, сякаш се стесняваше поиска още нещо.
Джон пристъпи към олтара. Той коленичи до нея, без да се обръща, макар да чувстваше погледа й върху себе си.
— Господи, чуваш ли ме? — извика Джон и се ослуша.
Лили се наведе към него и му прошепна:
— Не се безпокоите, ваша светлост. Той ви чува.
Кимвайки сериозно, Джон продължи:
— Господи, тук съм, за да ти благодаря, че ми изпрати такава прекрасна дъщеря. Бих искал само, ако е възможно, тя да ме нарича татко.
Лили извика от радост и се хвърли в обятията му.
— Моят татко — извика тя и докосна бузата му с пръсти.
Джон засия.
— Мога ли да те наричам Лили?
— Да, можеш — отвърна тя, кимайки усилено. — Мислиш ли, че госпожа Бел би се съгласила да я наричам мамо.
— Разбира се. — Гласът долетя до тях от вратата на параклиса.
Лили видя Изабел, пусна баща си и се втурна към нея, за да я прегърне.
След малко момиченцето неочаквано смръщи чело.
— Ами Лизет?
— Сега имаш две майки — отвърна Изабел. — Ела и седни до мен. — Тя поведе детето към най-близката до вратата скамейка и го настани до нея. — Когато се върнем в Лондон, баща ти ще те признае за своя дъщеря. Това означава, че ще носите едно и също име.
— Значи и ти ще се казваш Лили? — обърна се към Джон Лили.
— Не, съкровище, ти ще се казваш Лили Сен-Жермен, защото моето име е Джон Сен-Жермен.
Лили изглеждаше озадачена:
— Ами Дюпре?
— След закуска майка ти ще ти обясни всичко — рече Джон. Погледна Изабел. — Какво те води тук в ранни зори?
— Един ангел ми пошушна да бързам към параклиса, ако искам да стана свидетел на едно чудо — отвърна Изабел.
— Така-така, ангел значи? — Джон направи гримаса.
— Лили, баща ти е неверник — обясни на момиченцето Изабел.
— Какво е това?
— Той не вярва в ангели.
— Това не е хубаво — шеговито рече Лили и го заплаши с пръст.
— Моля за извинение — отвърна Джон, който с мъка се сдържаше да не се засмее. — Ще се опитам да повярвам в тези абсурди.
— Какво пък е това? — попита Лили.
— Това означава, че баща ти има по-малко ум от някое врабче — отвърна Изабел.
— Бог да се смили над теб — рече Джон с една от любимите й фрази.
Изабел го дари с лъчезарна усмивка.
— Въпросният ангел ми съобщи също, че напролет ще имам бебе.
Джон се усмихна, а тъмните му очи заблестяха от щастие. Той се наведе, целуна я по устните и промърмори:
— Ако това се окаже вярно, съкровище, тогава завинаги ще повярвам в съществуването на ангели.
17
През онази септемврийска сутрин, Джон бе станал рано и сега гледаше през прозореца на работния си кабинет. Той с усмивка си помисли как старата готвачка на жена му навярно би казала, че духовете на цветята и дърветата в градината му танцуват. Есента бе превърнала парка в блестящо цветно море. В оранжево, златно и червено тя бе райско кътче, в което неговите два ангела — Изабел и Лили — можеха да играят, несмущавани от никого.
Джон за стотен път се запита дали съпругата му наистина нямаше ангел хранител. Предсказанието, че очаква дете, скоро се бе потвърдило. След катастрофалния си брак с Ленор той никога не си бе представял, че една бременна жена може да бъде щастлива. Но Изабел преливаше от щастие и неимоверно се бе разхубавила. А най-важното бе, че го обича. Любовта й се проявяваше във всяка нейна дума, във всеки поглед, във всяко докосване.
Беше крайно време да й признае любовта си. Когато тази вечер Джунипър отведе Лили в стаята й, той щеше да признае пред жена си, че я обича, а след това щеше да я отнесе в леглото и да й покаже колко силна бе любовта му.
„Joy sans fyn, съкровище — мислеше си Джон. — Безкрайно щастие.“
— Добро утро, ваша светлост.
Гласът на брат му го накара да се обърне. Рос изглеждаше като някой котарак, който се прибираше след безсънна нощ. Строгото му черно сако бе измачкано, вратовръзката развързана, а най-горното копче на ризата — разкопчано. Очевидно брат му не бе прекарал нощта вкъщи. Джон изгледа брат си от главата до петите.
— Надявам се, че си е струвало да си съсипваш здравето — сухо рече той.