— Така е по-добре — рече Жизел.
Джон погледна с укор съпругата си, но тя отвърна поглед. Изглежда, ексцентричността на Изабел се отразяваше заразително на момиченцето. На Лили й предстояха доста трудни дни, преди обществото да я приеме. Тя не биваше да придобива неприятния навик на майка си да разговаря с ангели.
— Готова ли си за разходката в парка? — обърна се към момиченцето Изабел, за да смени темата.
Лили кимна.
— За мен беше удоволствие да те видя отново — каза Рос на Лили — и ти обещавам много скоро да те посетя пак.
— Как да те наричам? — попита Лили.
— Чичо Рос, разбира се — каза Рос и се запъти към вратата.
— Заръчах на Галагър да изкара каретата — рече Джон. — Искате ли да тръгваме?
— Просто не мога да повярвам, че имам толкова голямо семейство — възкликна Лили, докато излизаха. — Единственото, което все още ми липсва, е…
— Е какво, съкровище? — намеси се Джон.
— Едно пони.
— Искаш ли да ти издам една тайна?
— Обичам тайни — възкликна Лили.
— Като повечето жени — отвърна Джон и многозначително погледна съпругата си. — Докато ние сме тук, в Лондон, твоето пони навярно вече е в Ейвън Парк и те очаква да се завърнеш вкъщи.
— Тогава да тръгваме — извика момиченцето.
Джон се засмя.
— Най-напред трябва да подпиша някои много важни документи. Ще имаш ли търпение още няколко дни?
Лили кимна с усмивка.
Този есенен ден не бе като другите. Малки перести облачета красяха синьото небе, а слънчевите лъчи бяха топли и превръщаха парка в калейдоскоп от всевъзможни цветове.
— Вилхелм Трети наредил да окачат триста лампи по дърветата на „Рио де Роа“. Това е улицата, по която минаваме сега — обясни Джон. — „Ротън Роуд“ бе първата улица в цяла Англия, снабдена с нощно осветление.
— Не знаех това — каза Изабел.
— Аз също — намеси се Лили и ги накара да се засмеят.
— Според замисъла на краля светлината трябвало да държи настрана уличните разбойници — продължи Джон.
— Какво е уличен разбойник? — попита Лили.
— Уличните разбойници са негодници — обясни Джон. — Сигурно не знаеш, че в този парк са се състояли стотици дуели.
— Какво е дуел? — отново попита Лили.
— От време на време между благородниците възникват противоречия — поде Джон. — В такъв случай те изваждат пистолети и…
— Тази тема е неподходяща за едно дете — прекъсна го Изабел. — Не мога да разбера защо вие, мъжете, постоянно се опитвате да разрешавате противоречията помежду си с насилие. Жените никога не биха го сторили.
Джон я дари с развеселен поглед.
— Обяснението е, че жените…
— … са по-добрата част от човечеството? — прекъсна го Изабел.
— Добро утро, ваша светлост — прозвуча зад тях един мъжки глас. — Каква умилителна гледка на идилично семейно щастие.
Джон обърна глава и видя Уилям Гримсби да язди край ландото им. Той погледна съпругата си, която пронизваше с поглед русия граф. При мисълта за множеството добри дела, с които трябваше да изкупи гнева си към графа, Изабел се подсмихна мислено.
— И кой е това? — попита Гримсби, оглеждайки Лили със сините си очи.
— Добро утро, Уилям — отвърна Джон с пренебрежителна усмивка. — Това е Лили, моята дъщеря.
Престорената усмивка на Гримсби отстъпи място на гримаса на раздразнение. Изглежда, мисълта за отмъщението не му даваше нито миг покой.
— Когато се върнем вкъщи, татко ще ми купи едно пони — каза Лили с детинско въодушевление. — А напролет мама ще ми подари едно братче и едно сестриче.
— Братче или сестриче — поправи я Изабел. — Забрави ли?
Погледът на Гримсби спря върху Изабел, която, грееща от щастие, му обясни:
— Аз съм невероятно щастлива.
— Моите поздравления, ваша светлост — обърна се към Джон Гримсби. Той улови юздите на коня си и се наведе към Изабел. — Точно така уби и сестра ми — каза и го пришпори.
— Ще съжалява за това! — процеди през зъби Джон, докато гледаше след него. Как смееше да плаши бременната му съпруга.
— Успокой се, скъпи — рече Изабел и постави ръка на рамото му. — Гримсби е нещастен човек, който не представлява опасност за нас.
Постепенно Джон започна да се успокоява. Накрая той кимна на Изабел.
— Не харесвам графа — каза Лили.
— Той ли беше мъжът, който те доведе в Ейвън Парк? — попита Джон.
Лили поклати глава.
— Не, той ме доведе при вас.
Джон прихна. Той прегърна с една ръка детето и го целуна по челцето.
— Лили, ти си непоправима.
Момиченцето грейна от щастие.
— Благодаря, тате.
— Ами аз? — попита Изабел.
Джон се ухили.