— Ти си несравнима.
— Благодаря ти, мой божествен съпруже.
— Няма за какво, жено.
— Моля, седнете, барон Кесуик. — Джон посочи креслото пред писалището си.
— Благодаря, ваша светлост. — Чарлс Ханкок седна и напрегнато погледна домакина си.
— Желаете ли едно уиски? — попита Джон, докато посягаше към кристалната гарафа и двете чаши, поставени на сребърен поднос върху писалището му.
— Да, ваша светлост. Разбира се, ако това не ви затруднява, ваша светлост.
„Този е по-голям идиот дори и от Спюинг“ — реши Джон. Наля уиски в чашите и подаде едната на барона.
— За вашето бъдеще — вдигна тост.
— И за вашето, ваша светлост.
— Бих искал да зная какви са намеренията ви относно Рю — каза Джон и погледна младия мъж с толкова пронизителен поглед, сякаш искаше да го прикове към креслото.
— Чув… чувствата ми са с-с-съвсем почтени — заекна Ханкок и нервно започна да се върти на мястото си.
— Мъжът, който се ожени за нея, ще получи щедра зестра, включително част от печалбата от някои мои предприятия — отвърна Джон, който седеше удобно облегнат в креслото и нито за секунда не изпускаше от поглед нервния си събеседник. — Тъй като винаги много съм ви ценял…
— Наистина ли, ваша светлост? — прекъсна го младият мъж, видимо учуден, че един от най-влиятелните херцози на Англия изобщо го бе забелязал.
Джон бе обзет от почти непреодолимо желание да се засмее, но успя да се овладее.
— Бих се радвал, ако вие сте онзи, който ще спечели от брака с Рю. Сравнена с днешния идеал за красота, тя е малко невзрачна, но…
— Рю е просто съвършена — възкликна Ханкок. — Ако ми позволите, ще поискам ръката й още днес.
— Имате благословията ми — отвърна Джон и кимна в знак на съгласие. — Но как стои въпросът с чувствата на младата дама към вас?
— Мисля, че тя изпитва симпатия към мен — отвърна. — Още тази вечер ще й направя предложение.
Джон се ухили доволно. Без съмнение Рю щеше да приеме предложението му. Може би най-сетне двете с Лобелия щяха да престанат да злословят по адрес на съпругата му. Ако това не станеше, бъдещите им съпрузи или щяха да ги накарат да си затварят устата, или да отговарят пред него.
За да покаже, че разговорът е приключил, Джон се изправи и заобиколи писалището си. Ханкок също стана. Стисна ръката на младия мъж и го изпрати до вратата.
— Ваша светлост, кълна се, че никога няма да излъжа доверието ви — патетично рече Ханкок. След тези думи баронът на Кесуик напусна кабинета му.
„Бедният“ — помисли си Джон, докато затваряше вратата след него. Макар да смяташе себе си за храбър човек, дори само от представата, че е женен за Лобелия или Рю, по гърба му полазваха тръпки на ужас.
Преди да се върне зад писалището си, Джон се приближи към прозореца, за да погледне в парка. На устните му трепна усмивка, когато видя Лили да тича по моравата, яхнала въображаемо пони. Погледът му потърси Изабел, която седеше на една пейка в най-отдалечената част на градината. До нея седеше възрастна жена.
Джон не повярва на очите си. Той замижа и след миг погледна отново. Онова, което видя, го обърка още повече. Сега Изабел бе сама и разговаряше оживено, макар до нея да нямаше никой.
Джон си каза, че мисълта за ангел хранител е по-абсурдна от всичко, което бяха чували ушите му. И все пак… Преди време също толкова силно бе вярвал, че е невъзможно да се влюби повече, но появата на Изабел напълно бе променила живота му.
— Ваша светлост?
Джон се обърна бавно.
— Господин Матюс и брат ви са тук — съобщи Добс.
— Въведете ги.
Миг по-късно двамата мъже вече бяха в кабинета. Рос седна в едното от креслата пред писалището. Господин Матюс, един от адвокатите на семейство Сен-Жермен, стисна ръката на херцога и по негова покана седна в другото кресло.
Джон се обърна първо към брат си.
— Узна ли нещо за атентатора?
Рос поклати глава.
— Господин Матюс, помолих ви да дойдете, защото бих искал да призная Лили Дюпре за своя дъщеря — обясни Джон на адвоката си. — Проблемът е в това, че в свидетелството за раждане не е посочено името на бащата.
— Откъде тогава знаете, че става дума за вашето дете? — попита Матюс.
— Щом го твърдя, значи Лили е мое дете — каза Джон с нетърпящ възражение глас.
— Тогава навярно наистина е така — съгласи се Матюс. — Предполагам, че искате да подам заявление до съответните служби.
Джон кимна.
— Другото, което искам, е законен, подписан от майка документ, който да ме обявява за настойник… — Неочаквано вратата се отвори и тримата мъже се объркаха изненадано към влезлия, без да почука, иконом.
— Лизет Дюпре желае да говори с вас — тихо съобщи Добс.